Накрая намериха къщата. Беше голяма, в квартал с други големи къщи — явно Яно беше заможен — не толкова наблъскани една до друга като другите сгради в Токио. Наоколо имаше грижливо поддържана градинка, с която някой много се гордееше.
Боб погледна часовника си: 19:00 местно време. Часът изглеждаше подходящ.
Плати на шофьора, взе сака си, отвори го и извади меча, увит в червен шал.
Тръгна по алеята; голямата ниска къща със сложната си дървена конструкция и прецизната подредба на градината го заплениха. Стигна до вратата и почука.
Отвътре се чу шум и след няколко секунди вратата се плъзна настрани и пред него, по кимоно и страшно изненадан, се показа Филип Яно.
Със или без костюм бившият офицер изглеждаше по абсолютно същия начин: без нито един стърчащ косъм, невероятно гладко избръснат, мускулест, което личеше дори под широкото кимоно. Носеше бели половинки чорапи. Дясното му око се разшири от удивление, изкуственото остана все така безизразно.
— Господин Яно, помните ли ме? Боб Лий Суогър. Съжалявам, че се изтърсвам така.
— О, господин Суогър! — Яно зина от учудване, но бързо възвърна самообладанието си. — За мен е чест да ви посрещна. За бога, защо не се обадихте, че ще дойдете? Очаквах да получа някакво писмо. Каква изненада.
— Господине, колкото повече мислих за това, толкова повече се убеждавах, че поводът налага да дойда лично. И двамата ни бащи биха останали доволни. За мен е удоволствие.
— Моля, заповядайте, влезте.
Американецът влезе в антрето, събу се и докато се обърна, господин Яно вече бе събрал семейството си.
Първото, което Боб забеляза, бяха две очи, които го гледаха палаво. Иззад ъгъла надничаше момиченце на около четири годинки. Когато я погледна, по лицето й се разля радостна усмивка и тя се скри, кикотейки се. След малко пак надникна.
— Здравей, сладурано — каза Боб.
Междувременно се бяха появили две снажни момчета, боси, по дънки и фланелки.
— Господин Суогър, позволете да ви представя синовете си, Джон и Реймънд.
— Здравейте, момчета — поздрави Боб, като се поклони.
В антрето влезе и млада девойка.
— Това е голямата ми дъщеря Томое.
— Приятно ми е.
— А малката се казва Мико.
Момиченцето отново се изкиска, после изтича при майка си и се скри зад роклята й.
Боб веднага изпита привързаност към нея. Беше от онези деца, кипящи от енергия. Още не беше възприела ограниченията на традициите в страната си и може би никога нямаше да им се поддаде. Изглеждаше дръзко, смело дете.
— Здравей, мъниче — извика Боб и това й се стори много забавно.
— А това е жена ми, Сюзан.
— Господин Суогър, за нас е голяма чест и удоволствие…
— Както казах на съпруга ви, честта и удоволствието са само мои. Надявам се, че не идвам в неподходящо време.
— Не, не, моля ви, заповядайте. За нас е удоволствие да ви посрещнем.
Последваха много поклони и усмивки, много смутени, но искрени поздрави и Боб почувства невероятна топлина.
Яно бързо каза на жена си нещо на японски, после пак се обърна към Боб:
— Напомних й какъв необикновен човек сте, каква чест е за нас такъв прославен войник да гостува в скромния ни дом.
— Много сте любезен, но това вече е минало. Както и да е, намерих това. Исках да го върна на семейството ви.
С тези думи Боб подаде вързопа на Яно.
— Мисля, че това е мечът на баща ви. Открих го у сина на командира на взвода, в който е служил баща ми по онова време. Има писмо, в което пише, че получил меча от баща ми, докато лежал в лазарета на Йоджима, на двайсет и седми февруари четирийсет и пета година. Писмото беше сред вещите на покойната ми леля, после потърсих семейството на командира на баща ми и открих сина му, който е и негов единствен наследник. Отидох при него и намерих меча.
— Не знам какво да кажа. Постъпката ви е толкова щедра.
— Както ви казах, едва ли мога да се меря с баща си, но исках да направя нещо в негова памет и в памет на вашия баща. И двамата са били храбри мъже. Надявам се, че съм го направил.
Яно вдигна вързопа, претегли го в ръка, но не го разопакова. Сякаш нарочно бавеше този момент.
— Искам да ви предупредя — продължи Боб, — че няма нищо впечатляващо. Както сам казахте, това е реликва от войната, доста е очукан и неугледен. Ножницата трябва да се боядиса, ръкохватката е разхлабена и трака, лентите са доста износени, металната халка, на която предполагам, че е бил закачен ремъкът, липсва. Острието също е в лошо състояние: надраскано, очукано, нащърбено. Това оръжие е било използвано в битки, не на паради или дворцови церемонии.