— Дъщеря ми каза, че спите неспокойно.
— Съжалявам. Дано не съм уплашил някого. Сънищата ми не са от най-приятните. Отнел съм живота на много хора. Мислех се за голям самурай. И за какво? Нищо не съм спечелил. Е, има нещо, наречено „дълг“. Не съм достатъчно умен, за да го определя, но тогава го чувствах и по дяволите, каквото ще да става, още е така. Никой не може да ми го отнеме.
— Това е бремето на самурая, този дълг. Ето защо сме щастливи само сред други самураи, които са убивали, видели са кръв и разрушение, преживели са поражения и разочарования. Никой друг не може да ни разбере истински. Другите могат само да се досещат, но никога няма да знаят истината.
— Бих вдигнал тост за това, ако пиех алкохол. Бих искал да ви попитам нещо, Филип. За окото ви. Не споменавате нищо за това, но белегът се вижда.
— О, това ли? Не е важно. От Ирак ми е.
Боб си помисли, че не е чул добре. Как бе възможно, без да е пил? Наистина ли чу „Ирак“, където морската пехота още се сражаваше?
— Мислех, че това е наша война.
— От чувство на съпричастност Япония изпрати малък невъоръжен отряд, който трябваше да бъде охраняван от холандски войници. Мисията му бе да изпълнява инженерни задачи в град Самауа. Но нали ни знаете, праволинейните, досадни японци. Нямахме доверие на холандците и затова тайно беше изпратен отряд парашутисти като истинска охрана. На мен се падна честта да бъда назначен за командващ офицер. Дори отложиха пенсионирането ми. Обикновено се пенсионираме на петдесет и пет, но понеже ми имаха доверие, ме помолиха да изчакам, докато изпълним мисията.
— Сигурно сте били първокласен офицер. Такава задача не се поверява на всеки. Но това вече ми беше известно.
— Стараех се, но разбира се, нямах необходимия талант като вас. Вие сте били герой, а аз бях просто офицер, който се опитва да изпълнява задълженията си. На трети февруари две хиляди и четвърта година един бронетранспортьор с японски войници се натъкна на бомба и се запали. Няколко войници не можеха да излязат. Като командир аз трябваше да им помогна. Успяхме да измъкнем всичките, но преди това наблизо се взриви снаряд от ръчна гранатохвъргачка и лицето ми бе разкъсано, така загубих окото си. Това е. Трийсет и три годишна служба, десетсекундна акция и рана, която сложи край на кариерата ми. Такава ми била съдбата. Направих всичко възможно и спасих хората си. Надявам се да ме помнят с уважение.
— Да те обезобразят в чужда война не е много приятно.
— Иронията е, че понеже официално не бяхме изпращали въоръжени отряди там, на документи окото ми трябва да е в отлично здраве. То обаче не е на това мнение. Във всеки случай, достатъчно съм служил.
— Баща ви щеше да се гордее с вас. Той щеше да ви посрещне с почести, дори никой друг да не го направи. Моят също. Те щяха да разберат.
— Много сте любезен. Приготвил съм ви подарък.
— О, наистина ли?
— Да. Типично японски. Може би не е нищо за вас, но той изразява една философия за живота, която е обща за нас, защото и двамата имаме бащи, които са ни превъзхождали.
— Да, много при това.
Яно излезе и след малко се върна с грижливо опакован пакет с размерите на книга.
— Да го отворя ли сега? — попита Боб.
— Да, и ще ви обясня.
Хартията отново бе толкова безупречно нагъната, че Боб се почувства като вандал. Разкъса я и извади продълговата дървена рамка. Той я обърна и видя няколко красиво изписани йероглифа в колона по средата на лист пожълтяла оризова хартия. Изящните линии му навяха различни асоциации: за лекота, сръчност, точност, артистичност, за капеща вода или есенни листа.
— Красиво е.
— Тази калиграфия е дело на Миямото Мусаши. Смятат го за най-големия майстор на меча за всички времена. Участвал е в над шейсет дуела и е спечелил всичките. Почитали го заради мъдростта му. Той се оттеглил от светския живот и написал „Книгата на петте пръстена“, ръководство за овладяването на меча и за живота. За него мечът бил животът.
— Разбирам. Професионалист.
— Да. Самурай. Воин. Баща ми, вашият баща, те също са били такива. Затова ви го давам. Не, не е оригинал, защото той би бил безценен, но калиграфията е ръчна изработка от местен майстор и е точно копие на Мусаши.
— Моля ви, кажете какво означава.
— Написал е това през хиляда шестстотин четирийсет и пета. Ето какво означава: „Стоманата разсича плътта. Стоманата разсича костите. Стоманата не разсича стомана.“ Разбирате ли?
Боб разбра.
— Другите — те са от плът и кости. Те ще бъдат разсечени. Обикновените хора. Спящите спокойно в леглата си. Меките. Ние сме твърдите. Ние сме воините. Ние няма да бъдем прерязани. Това е нашата работа. Затова имат нужда от нас по начини, които дори не могат да си представят — завърши Филип Яно.