Тогава направи обезпокоително разкритие. Някой бе подменил летището, докато той е бил в бара. Да, намираше се на непознато летище и колкото повече се опитваше да намери изхода за самолета, толкова повече се объркваше. Сметна, че достатъчно дълго се е мъчил, пък и тия крака като че ли не бяха негови, та реши да седне да си почине.
Събуди се, когато някакъв чистач го разтърси, но отново заспа. Втория път, когато отвори очи, пред него вече стоеше униформен полицай със строго изражение.
Боже, какво главоболие! Сякаш бяха сложили главата му в менгеме и двама сумисти с всичка сила натискаха лоста.
Изведнъж му мина мисълта: „По дяволите, това не е самолетът!“
Погледна часовника си.
Беше 6:47 токийско време.
Самолетът отдавна бе излетял.
Поседя за секунда и бавно осъзна, че току-що животът му сериозно се е усложнил.
„Проклет глупак! Малоумник. Една капка да сложиш в устата си и гледай какво става.“
Огледа се и установи, че някак си е сбъркал пътя, когато е излязъл от тоалетната, след което е завил в неправилна посока и се е озовал в грешен коридор. Опита се да измисли план за действие: да се върне на главния терминал, да се нареди на опашка, да върне неизползваната си бордна карта и билета, да резервира място за следващия полет за Лос Анджелес (колко ли щеше да струва?), да се обади на Джули да я предупреди, после да си намери нещо за ядене и да чака. Трябваше да потърси багажа си на Лос Анджелес и сега го хвана яд, че може да загуби подаръка от Яно: „Стоманата разсича плътта. Стоманата разсича костите. Стоманата не разсича стомана.“
„Идиот!“
После му хрумна (умът му работеше доста бавно), че може би ще успее да си презавери билета, без да се връща на главния терминал, което щеше да му спести главоболията с охраната.
Затова накрая стана и степенува приоритетите: първо кафе, после храна и чак тогава щеше да мисли как да се измъкне от кашата, която е забъркал.
Обиколи терминала и след десетина минути намери гишето на Японските авиолинии. За съжаление още беше затворено. Работното му време започваше в осем, имаше от час и половина. Боб обиколи, докато намери някаква закусвалня, и успя да склони младежите зад щанда да му приготвят кафе, макар че официално още не работеха. Новият брой на „Ю Ес Ей тудей“ беше излязъл и той го прочете, след това си купи „Интернешънал хералд трибюн“ и „Нюзуик“.
В осем Боб се върна на гишето на авиокомпанията, пред него нямаше други хора, той представи бордната си карта и билета, даде някакво мъгляво обяснение за приключението си със сакето и тоалетната и без затруднения презавери билета си за следващия полет за Лос Анджелес в 13:00. Нямаше да има проблеми с багажа; служителката го увери, че ще бъде задържан в митницата в Щатите. Дори му се усмихна.
Боб намери телефонен автомат с международно избиране, потърси жена си, която за щастие не беше вкъщи. Остави й съобщение, като реши, че е най-добре да каже истината; щеше да му се цупи една седмица, но в крайна сметка така бе за предпочитане, отколкото да я лъже безсмислено.
В девет всичко беше уредено и не му оставаше друго, освен да изчака още няколко часа.
„Няма да съжалявам, че ще се махна от това проклето летище“ — помисли си.
Реши отново да се подкрепи. Върна се в закусвалнята, изчака на дългата опашка, взе си кафе. В салона беше претъпкано, затова се върна в чакалнята и седна там.
Тогава — в 10:30 — случайно погледна един от телевизионните монитори на терминала. Трябваше му известно време да мобилизира разконцентрирания си мозък: отначало онова, което видя, му се стори смътно познато, постепенно мислите му се избистриха и той осъзна какво става.
Лицето на екрана бе на Филип Яно.
После показаха семейна снимка, една от онези, които беше видял в дома на домакините си. Филип, Сюзан, сериозната бъдеща лекарка Томое, синовете Реймънд и Джон и накрая сладката малка Мико.