После къщата, в която бе прекарал толкова прекрасни мигове — в пламъци.
Боб седеше като вцепенен, опита се да разбере какво става, да измисли какво трябва да направи.
Обърна се към пътника, който седеше до него:
— Извинете, господине, новините. Какво казват? — изпелтечи, забравяйки да попита човека дали говори английски.
Оказа се, че говори:
— Голямо нещастие. Този човек е военен герой. Имало пожар. Той и цялото му семейство са загинали.
13.
Кондо Исами
Филип Яно беше в работилницата си. Близките му спяха на горния етаж, а той стоеше сам с меча на баща си.
Съзерцаваше го поставен на масата — изящната кривина, тъмната граница, където твърдият метал на режещата част се събираше с по-мекия на тъпата страна на острието, хаосът от драскотини, петна от ръжда, нащърбени места и следи от уаре. Светлината се отразяваше бледо от повърхността му, разкривайки несъвършенствата, поражения от разяждащи течности.
„Какви тайни криеш? — попита го мислено Яно. — Да инвестирам ли 8 000 йени на сантиметър за полирането ти? Ами ако… не открия нищо? Ако се окаже, че си просто едно старо острие, полирано безброй пъти, станало толкова крехко, че се разпаднеш при първия допир? Ти копнееш за почивка и още едно полиране — десето, петдесето или петхилядно — ще те отслаби още и ще заличи още повече самоличността ти. Така само ще похабя парите, времето и духа си с теб.“
Опита се да приеме горчивата истина. Това бе просто едно с нищо незабележително древно оръжие, създадено някъде в далечното минало от ковач без особен талант. Хубаво, беше изпълнило предназначението си: участвало в някоя война, в един-два дуела може би, в засада, заговор, вероятно в политически интриги, амбициозни стратегически планове, в някоя и друга церемония в Едо или Киото, за да бъде накрая, стотици години след раждането си от огън и глина, преработено в някоя оръжейна фабрика и да попадне за кратко в ръцете на офицер на име Хидеки Яно, загинал на Серния остров в името на… на какво? На забравените си предци? Каква полза би могло да има? Почти никаква. Такава бе съдбата на милион други мечове, на милион други хора.
„Той е мечът на баща ти. Това е достатъчно.“
И все пак… Все пак…
„Толкова е стар. Със сигурност поне кото, изработен някъде през шестнайсети век. Необикновено, дори легендарно остър. Дори сега, няколко столетия по-късно, когато със Суогър сан допряхме лист хартия до него, той я преряза бързо, с лекота, в права линия.“
Спомни си една легенда:
Един от учениците на най-великия японски майстор на мечове Масамуне решил, че най-сетне е направил по-остро оръжие от учителя си. От суета и болна амбиция поискал да се съревновават.
Старецът отказал, но след много увещания склонил.
Поставили меча на младежа в буен поток. Когато попаднело върху острието, всичко, носено от течението, се срязвало, всичко — клонки, листа, риби. Срязвало боклучета, хартийки, мехурчета. Всичко, което донасяла водата.
Сложили меча на стареца в потока.
И той прерязвал… нищо!
Всичко, което плавало с течението, като с магия се отклонявало.
След известно време младежът възкликнал:
— Аз победих! Моят меч е по-добър! Той реже всичко, а твоят — нищо.
Старият Масамуне извадил меча си от потока и се усмихнал.
— Признай, учителю — настоял младежът. — Моят меч е по-добрият. Той реже всичко.
Старият Масамуне се оттеглил със самодоволно изражение.
Младежът се обърнал към един свещеник, който станал свидетел на състезанието:
— Свещенико, кажи му колко добро е моето оръжие. Накарай го да разбере.
— Не — отвърнал свещеникът. — Неговият меч знае пътя. Той не видя нищо, което трябва да бъде срязано. Затова не причини вреда никому. Той е създаден, за да помага на света; това е меч на справедливостта. Твоят меч, от друга страна, реже всичко, без да подбира. Това е оръжие на злото. То няма морал. Трябва да бъде унищожено.
Яно погледна тъмния меч. Обхвана го предчувствие, побиха го тръпки, сякаш някой они, демон, премина през тялото му. „Това е оръжие на злото“ — помисли си.
Младият оръжейник се наричал Мурамаса и мечовете му си спечелили лоша слава; в тях имало скрито зло, били ненаситни за кръв, всеки, който ги притежавал, убивал много врагове, но накрая сам умирал от острието. Тези оръжия сякаш били жадни за шогунска кръв: през вековете мечовете на Мурамаса отнели живота на неколцина членове на клана Токугава и накрая били забранени. Събрали всички, които могли да намерят, и ги унищожили; само няколко останали. Възможно ли беше това да е меч на Мурамаса?