„Как е възможно…?“ — питаше се Яно.
Възможно беше, и още как. Той се замисли за различните обяснения. Мечът можеше да е бил откраднат или загубен някак след конфискуването му в онази най-кървава за самураите нощ и никой за повече от сто години не е осъзнавал значението му в поредицата от кървави случки, затъмняващи се една друга по жестокост. През 1748 г. обаче излязла куклената пиеса „Канадехон чушингура“ („Съкровището на верните ронини“), която популяризирала историята и я превърнала в сюжет на още много театрални произведения. Но онези, които обезсмъртили този епизод от японската история, били художниците върху дърво: Утамаро, Тойокуни, Хокусаи, Кунисада, Хирошиге и много други. Най-известни бяха творенията на Кунийоши, който направил единайсет отделни серии по темата, както и двайсет триптиха.
По онова време мечът вече бил в неизвестност, преминавал от фамилия във фамилия, от магазин в магазин и някак си, в разгара на голямата патриотична треска, попаднал в армията заедно с десетки хиляди други като него, за да бъде скъсен и полиран машинно и изпратен на фронта, където след нови перипетии, станал собственост на баща му, а после бил взет от американеца. Сега отново се беше върнал.
Яно изпита страх.
Не съкровище откриваше тук, а огромна отговорност. Мечът не струваше просто милиони, а беше национално богатство. За някого това бе достатъчно основание да убие човек. Мечът даваше влияние, престиж, слава, даваше…
Ако някой разбере за съществуването му.
Това беше въпросът: Знаеше ли някой? Кой би могъл да подозира?
Яно чу разбиване на стъкло.
Затаи дъх и застана нащрек. Сърцето му отново се разтуптя.
Чу вик:
— Хай!
Боен вик.
Филип Яно грабна първото здраво оръжие, което му попадна: един шиншинто катана от 1961 г.
Нии слушаше внимателно.
— Млади мъже от Шинсенгуми, това е вашето бойно кръщение. Ще се справите ли? Имате ли достатъчно здравина, сила, решителност? Или сте като тях, като мекушавите?
Кондо сан говореше бързо и пламенно.
— И вие ли сте от тия, които киснат по кафенетата, боядисват косата си синя и лакират ноктите си в черно? Като тия, които се кълчат на варварска музика и продупчват тялото си, за да се накичат с дрънкулки? Като тия, които се сношават като зайци, без мисъл, по улици и по площади? Като ония, които инжектират в кръвта си наркотици и изживяват живота си в блажена мъгла? Или сте твърди и непоколебими, мъже на бушидо, смели и решителни? Самураи ли сте?
— Самураи сме! — изкрещяха в един глас.
Четиримата бяха в задницата на един микробус.
Беше четири часа сутринта и в покрайнините на Токио цареше тишина. Бяха спрели пред къщата на Яно. Носеха черни панталони хакама и ризи и черни чорапи таби с отделен палец, за да могат да обуват сандалите си. Всеки бе въоръжен с остри мечове уакидзаши и катана и по един 9-милиметров „Глок“ със заглушител.
— Тогава, деца мои на духа, време е да вървите! — каза Кондо и вълнение изпълни четиримата.
Ногума беше първи, после Муямато, трети — Нии и накрая Натуме. Изскочиха от микробуса и приведени, бързо се приближиха към къщата.
Вратата беше заключена.
Ногума я изрита и в същия момент изпълни нукицуке, изваждане на меча от ножницата с готовност да нанесе удар, само дето нямаше кого да посече. Междувременно другите трима също извадиха мечовете си, може би не толкова елегантно като Ногума, който беше упражнявал движението хиляди пъти. Наистина много жалко, че нямаше кой да поеме енергията на изящния му удар.
Нахълта в къщата, като нададе бойния вик:
— Хай!
Огледаха се за жертва, която да посекат, но нямаше никого.
От долния етаж светеше.
— Хай! — отново изкрещя Ногума и се втурна надолу, следван от Нии.
Другите двама изтичаха на горния етаж.
Нахлуха в коридора и в този момент от една странична врата се появи някой с меч в ръка. Жаден за кръв, изпълнен с енергия, Ногума се хвърли към него и нанесе безупречен кириороши, тоест низходящ удар, с който очакваше да разсече противника от темето до пъпа.
Уви, другият мъж ловко се отдръпна и с мълниеносна скорост изпълни укенагаши, „течащото блокиране“ което му позволи веднага да нанесе хоризонтален удар и с пълна сила да забие острието в корема на Ногума през пъпа, прерязвайки черва и всичко друго до самия гръбнак, после издърпа оръжието в същата равнина, за да не го закачи, и злощастният младеж падна, пръскайки кръв, защото човешкото тяло всъщност е само един тънък мях с кръв и когато се пробие, бързо се изпразва.