— Трябва да дадете показания. После ще ви закараме на летището и ще ви изпратим за Щатите. Японците няма да повдигнат обвинения.
— Не съм направил нищо.
— Те не мислят така. Могат да ви осъдят за нападение, обида на полицейски служител, пиянство на публично място, смущаване на реда и най-вече, за това, че не сте японец. Ще ви заключат и край. Изобщо не се интересуват от вашето мнение.
— Боже мили. Главата ме боли. Ужасно се чувствам.
— Пийнете малко вода. Можех да дойда утре, но реших, че е по-добре за вас да приключим по-бързо. Колкото по-бързо го направим, толкова по-скоро ще се махнете оттук.
— Добре.
Тя отвори куфарчето си, извади цифров диктофон и се приближи.
— Добре, разкажете всичко. За връзката ви със семейство Яно от началото до края. Как се стигна до сбиването с полицаите на мястото на пожара.
— На мястото на убийството. Добре…
Боб й разказа всичко, без ентусиазъм и без да подбира думите, но подробно: за посещението, за меча, за напиването на летището, как бе узнал новината на другата сутрин, как бе отишъл на местопрестъплението, какво си спомняше от спречкването.
— Не си спомням да съм ударил някого. Ако съм го направил, значи другият първи ме е ударил.
Жената прибра диктофона.
— Това няма значение. Както и да е, ще накарам да транскрибират всичко това. Утре ще ви донеса показанията да ги подпишете. Ще ви кача на полета в един часа за Лос Анджелес и после имате резервация за Бойс. Устройва ли ви?
— Не, не ме устройва.
— Моля да ми съдействате, господин Суогър. Става ли?
— Трябва да ми кажете какво става.
— Токийската полиция и пожарната разследват случая. Не знаем много, защото нямаме информатори при ченгетата. Случаят не е от особена важност за американските интереси, затова те не са задължени да отговарят на въпросите ни.
— Госпожице Окада, шестима души, шестима порядъчни, нормални, добросъвестни, щастливи граждани загубиха живота си. Бяха убити. Трябва да има някаква справедливост.
— Японците не говорят за убийства. Официалната версия е, че било нещастен случай, трагично съвпадение на обстоятелствата, ужасно…
— Филип Яно беше изключително способен професионален войник. Служил е в парашутните войски, за бога, в елита. Участвал е в битки. Командвал е военни акции. Беше от най-способните в тази професия. Бил е трениран да се справя в извънредни ситуации. Ако пожарът е бил случаен, той щеше да спаси семейството си. Щом не го е направил, значи има нещо много, много гнило. Това, комбинирано с получаването на меча, който по думите му може да се окаже ценен, сериозно усложнява ситуацията, това налага да се проведе много внимателно разследване…
— Господин Суогър, разбирам, че сте човек с опит и неведнъж сте били в рискови ситуации. Искам да разберете обаче, че в Япония не можем да нареждаме на японските официални институции как да си вършат работата и до какви заключения да достигат. Те могат да правят, каквото решат.
— Не мога да позволя шестима души да загинат и…
— Има нещо, което не знаете. Една добра новина. Най-малкото дете, Мико, е оцеляло, господин Суогър. Онази нощ е спало у дома на съседско дете. Да благодарим на Буда или на Исус Христос за тези малки чудеса, които се случват в живота ни. Малката Мико е оцеляла.
Токийското летище. Отново.
Микробусът на посолството, каран от униформен ефрейтор от морската пехота, криволичеше между колите, накрая зави към терминала за заминаващи самолети и мина през странична врата, позволяваща бърз достъп с магнитни карти.
Последва ги полицейска кола с двама намръщени японски детективи.
— Много искат да се махнете от страната — отбеляза Сюзан Окада, която седеше на задната седалка до отпочиналия, обръснат, изкъпан и облечен с чисти дрехи Боб.
— Няма проблем. Тръгвам си.
Микробусът спря, Боб и Сюзан слязоха, качиха се на ескалатора и минаха през големия салон с билетните гишета. Всички документи бяха оформени, пуснаха го да мине отстрани на скенерите и така му спестиха сцените заради металната става. Скоро вече чакаше в салона за излитане. През прозореца се виждаше големият, тъп нос на „Боинг 747“. Качването беше след няколко минути.
— Не е необходимо да седите тук с мен — каза той. — Сигурно имате по-полезни занимания.
— Имам по-полезни занимания, но за момента трябва да свърша това.
— Добре.
— Задачата ми днес е да пазя пияни идиоти. Трябва да се уверя, че клиентът няма пак да върже кънките и да се озове в пандиза. Предполагам, че разбирате.
— Разбирам. Вече никакво пиене. Ясно. Много рядко ми се случва да изляза от релси. Иначе съм добро момче. Мислех, че съм заслужил да пийна някоя чашка.