— Знам. Филип Яно обаче подозираше, че мечът, който му занесох, има историческо значение. Сега, като чета тук, разбирам колко важни са все още тези мечове за японците, как все още мечтаят за тях, изучават ги и се учат да си служат с тях. Много е интересно.
— Колко може да струва? Най-много?
— Не става дума за пари. Разбира се, могат да са много скъпи. Но за японеца мечът не е свързан с пари. Много по-важен е. Японците имат някои вярвания, които могат да ти се сторят доста странни. За мен също са странни, но колкото повече научавам за тях, толкова по-логични ми се виждат. Не можеш да мислиш за тях от гледната точка на американец. Това са японски разбирания. Свързано е със значението и стойността на меча, с престижа, който носят някои мечове.
— Слушай сега какво би казал някой друг на мое място. Някой психиатър. Би казал следното: Имало един човек, силен, смел, невероятен, но и много инатлив, склонен да се вманиачава и самовлюбен. Дори малко нарцисист. Той обичал да гледа отражението на воина, което виждал в огледалото. Не говорел за това, но го обичал. Обичал тихото благоговение, от което бил заобиколен, начина, по който само с един поглед карал всички разговори да замлъкнат. Но след време той остарял като всички хора. Изведнъж трябвало да се оттегли. Тайничко се ужасявал, че ще трябва да седи на верандата, да гледа как сезоните се сменят и да брои парите си. Искал нова мисия. Искал да извърши подвиг, който да увенчае живота му на воин. Не бил от онези, които спокойно ходят за риба. И така, случило се нещо и използвайки ума и хитростта си, започнал да вижда причини, закономерности, знаци, намеци, всякакви неща, които само той, едничък на света, виждал, неща, непонятни за професионалните криминалисти, за специалистите по пожари, за когото и да е друг. За него това означавало заговори, тайни сделки, убийство, точно тези неща, които изискват решителна намеса от страна на един смел мъж, на един воин. И съвсем случайно именно той бил този герой. Той бил този воин. Разбираш ли какво имам предвид?
— Съжалявам, че го виждаш по този начин.
— Няма как другояче да го видя. Ох, татко. Прекалено си стар. Реакциите ти са забавени, остарял си, край. Бил си велик войник, сега можеш да си велик старец. Не бъди обаче от онези хора, които са станали повод да се измисли поговорката: „Най-големият глупак е старият глупак“.
— Милинка… хайде да отидем някъде на вечеря, искаш ли?
— Да, в Айдахо.
— Не, тук. Ще вземем суши.
— Пфу. Сурова риба. Моля ти се, всичко друго, но не и това.
— Трябва да ти кажа нещо. Имам дълг, за който не знаеш нищо. Стар, семеен дълг. Това е дълга история, за която никого освен мен не го е грижа. Но… дългът. Той ми е завещан от баща ми и японския войник, с който се е бил.
— Иска ми се баща ти никога да не беше награждаван с този медал. Той те преследва като призрак цял живот. Не дължиш нищо на японеца, когото той е убил. Това не е твоя война.
— Миличка, моя е.
— Гледал си прекалено много от тези глупави филми с мъже по халати и джапанки, които си режат един на друг главите.
— Може и така да е, но ги чувствам много близки.
— Обещай ми само, че няма да си пуснеш опашка.
След това си прекараха добре, но Ники чувстваше безпокойството на баща си, който искаше отново да се върне към маниакалното си занимание, затова след вечеря (някак успя да преглътне сушито) тя си тръгна, оставяйки го да се подготвя за мисията, която сам си беше измислил.
Дните минаваха монотонно. Следващото, което прекъсна работата му, бе малък колет със син етикет и клеймо от Япония, увит безупречно съвсем по японски.
Той ли беше поръчал нещо? Някаква книга, някой документ? Бе купил много странни неща по Интернет, излезли от тираж книги, каталози на японски мечове, ръководства за бой с меч. Но не — в колета имаше тънък плик с фотокопия от официални документи. Никъде не личеше кой е източникът; бяха на японски, с почти безупречно изписани йероглифи, и включваха чертани на ръка схеми, зле преснимани и трудни за разчитане. Изобщо цялата този история намирисваше на шпионска работа; изглеждаше някак незаконно, резултат от подмолна дейност.
Трябва да го даде на някого да му го преведе, но разбираше достатъчно, за да се досети какво е изпратил неизвестният му приятел от Токио — доклада от аутопсията на Филип Яно и близките му.
16.
Кирисуте Гомен
Нии водеше преговорите, защото Кондо Исами не показваше лицето си дори сред най-доверени хора, дори пред най-високопоставените от Братството.