Изкачи се на хребета, огледа се, но не видя нищо. Напред имаше ниско било, върху което се издигаше възвишение от черен пясък, обрасло с проскубана растителност.
Затича се натам, подхлъзна се веднъж, залегна зад възвишението и надникна зад него. На неколкостотин метра напред беше бункерът. Видя три картечни гнезда, укрепени с торби пясък; вътре картечарите и войници с автомати трескаво сменяха пълнител след пълнител, за да не спират огъня. Оръжията тракаха като индустриални машини.
Ърл не се поколеба дори за секунда. Не беше в негов стил. Изненадата бе на негова страна. Достигна първия окоп, преди японците да го усетят. Изстреля дълъг откос, едва удържайки автомата, и ги довърши за секунди.
Някой от втория окоп, на трийсетина метра встрани, се показа и стреля, куршумът издрънча по каската на Ърл и тя падна. Американецът опря автомата на хълбока си и натисна спусъка, улучи японеца, после се втурна към окопа, стреляйки постоянно. Когато го достигна, пълнителят му свърши, затова скочи вътре и използва приклада. Разби лицето на един японец, завъртя се и фрасна друг. Върна се при първия и го довърши с няколко безжалостни удара.
Над него проблесна светлина. От третото картечно гнездо го обстрелваха с трасиращи куршуми. Ърл залегна, извади една граната, издърпа предпазителя и я хвърли. Докато чакаше да избухне, трескаво смени пълнителя. Когато чу експлозията, рязко се изправи и видя трима души с лека картечница да тичат срещу него. Свали ги с един откос. Изтича под дъжда от куршуми до третия окоп (защо никой не го улучи, щеше да се пита до края на живота си) и изпразни пълнителя си в телата на ранените мъже, които се гърчеха вътре. След като патроните му свършиха, довърши двама ранени с приклада — нелицеприятна, но необходима част от работата.
Изтощен, седна на земята, пое си въздух, наситен с химически изпарения. Видя бункера на няколко метра от себе си и разбра, че трябва да го взриви. Хубаво, но с какво? Вече нямаше гранати, нямаше експлозиви или огнехвъргачка. Обърна трупа на един японец — толкова беше лек! — и намери торбичка с гранати. Знаеше, че японските не струват, но една торба от тях вероятно щяха да свършат работа. Вдигна автомата си и видя защо е засякъл. Затворът бе заседнал на средно положение, защото се беше задръстил от пясък. Цял месец трябваше да го търка, за да го изчисти.
Нямаше значение.
Пое си дълбоко дъх и изтича до бункера, запромъква се с гръб към стената, търкайки фланелката си в бетона. Картечниците тракаха, обстрелваха склона. Ърл стигна до ниша в стената, надникна зад ръба и видя дебела стоманена врата.
Притисна гърба си до стената. Извади една от японските гранати. Със зъби издърпа предпазителя. Удари запалката в стената, чу пращене и от нея заизлиза тънка струйка дим.
Мамка му, страх го хващаше от тези неща.
Пусна я в торбата, хвърли всичко в основата на металната врата и хукна към най-близкото картечно гнездо.
Трябваше да намери оръжие.
Капитанът влезе в бункера. В мрака за момент почувства облекчение след хаоса на битката. Шумът бе по-слаб, светлината — по-бледа, вонята на сяра се смесваше с други миризми.
Някой го потупа по рамото, някой го прегърна, някой изкрещя радостно.
— Унищожих огнехвъргачките им. Победата е наша. Тази сутрин няма да преминат рида. Самураи!
Върна автомата на сержанта и се оттегли в тесния си ъгъл. Взе меча си — долнокачествено оръжие, вероятно фабрично излято в оръжейната фабрика на флота, фабрично заточено, сглобено на поточна линия. При все това беше невероятно остър и на два пъти му бяха предлагали да му го купят. Вдъхваше му някакво чувство, което не можеше съвсем да определи.
Яно препаса ножницата, извади меча и го постави пред себе си.
Чувстваше, че е изпълнил дълга си. Никой нямаше да умре в пламъци. Щяха да загинат достойно.
Взе калиграфска четчица и я натопи в туш. Замисли се за владетеля Асано в секундите, преди да отнеме собственоръчно живота си през 1702 г., подтикнат от напрежение, толкова голямо, че човек не можеше да си го представи.
Асано бе написал:
Той е знаел кое е важно: краят на пролетта, неговият дълг; падащият вишнев цвят, тържествената церемония. После Асано забил меча в корема си и с нетрепваща ръка прокарал острието нагоре през тялото си, разпорвайки вътрешностите си, пръскайки кръв навсякъде, докато мечът милостиво разрязал врата му и прекратил мъките му.