За Яно вече всичко бе ясно. Трябваше да запише какво се е случило тук, какво е било това място, колко самоотвержено са се сражавали тези мъже, колко трудно са загинали. Внезапно получи вдъхновение, прозрение, и със сигурни движения зареди йероглифите във вертикални редове върху оризовата хартия. Сякаш изпадаха от четката му, ефирни, деликатни, свидетелство за таланта на художника в тази касапница. Беше толкова човешко.
Това щеше да е предсмъртната му песен.
Яно свали меча и го постави пред себе си на малкото писалище. С дръжката на четката си избута бамбуковия щифт, придържащ ръкохватката за опашката на острието. Ръкохватката плавно се вдигна нагоре, но вместо да я свали, той уви листа с предсмъртната си песен около метала и отново я намести. Върна щифта в дупката. Стори му се прекалено хлабав, затова с все още мократа четчица капна няколко капки туш отгоре. Течността щеше да проникне в дупката, да засъхне като лак, да се втвърди като цимент и завинаги да държи меча здраво сглобен.
По необяснима причина тази незначителна задача — пред лицето на смъртта — му достави огромно удоволствие. Това означаваше, че последното му съзнателно действие е било да създава стихове.
В този момент светът се взриви.
2.
Косата
Крейзи Хорс, Айдахо, в наши дни.
Нямаше представа защо го прави.
Не можеше да го изрази с думи. Дъщеря му бе казала: „Имаш прекалено много свободно време“. Жена му бе заявила: „С този човек не можеш да излезеш на глава“. Кой знае какво си говореха за него хората от градчето или пък мексиканците и перуанците, които пасяха овцете и поправяха оградите, но той често дочуваше думите муй локо2.
Боб Лий Суогър, вече около шейсетте, стоеше сам на един склон в прерията. Имотът бе негов. Беше го купил, след като, на този нов етап от живота си, откри неочаквано богатство. Притежаваше две конеферми в Аризона, в окръг Пима, и от тях печелеше добре; за управител бе назначил една бивша съученичка на дъщеря си, която обичаше конете и имаше практично мислене. Така всеки месец получаваше чек от Аризона. Тук, в Айдахо, имаше още две конни стопанства, едното на изток, другото на запад от Бойс, на които Боб се водеше управител, само дето те се управляваха сами, а Джули се занимаваше със счетоводството. Та и от тях идваха някакви пари. От морската пехота също му изпращаха чек всеки месец за цялата кръв, проляна на далечни места, за които никой вече не си спомняше. Получаваше пари и от службата за ветераните заради металната тазобедрена става, която имаше чувството, че винаги е с десет градуса по-студена от външната температура.
Затова купи този хубав парцел на река Пийболд, на известно разстояние от Крейзи Хорс и на няколко километра повече от Бойс. В далечината се виждаше, планината Соутуутс, синкав белег, пресичащ зеленото море. Местността бе чиста: никъде не се виждаше нищо, строено от човешка ръка. Ако се огледаше под безбрежното небе, осеяно с пухкави облаци, ако зарееше поглед след самотните ястреби, издигащи се в спирала с термиките, или стадата от антилопи, изглеждащи като бели петна в далечината, човек можеше да намери малко спокойствие. На мъж, който е живял трудно и най-сетне е намерил място, където да се оттегли необезпокояван със съпругата и дъщеря си, тук, разбира се, щеше да му хареса, дори момичето да учи в Ню Йорк, а с жена си вече да не разговарят толкова често, колкото навремето. Да, идеята беше чудесна: щеше да построи хубава къща с изглед към Соутуутс, с голяма веранда. През цялото лято щеше да се любува на зеленината, през есента — на жълтите и червени багри, през зимата — на бялата пелена.
„Ти го спечели по най-трудния начин, Боб“ — казваше Джули.
„Може би — отговаряше той. — Както и да е, сега ще си седя по цяла сутрин, завит с одеяло, и ще съзерцавам.“
„Съмнявам се, но щом казваш…“
Имаше обаче един проблем. Преди да започне строежът на къщата, мястото трябваше да се разчисти и напои, а Боб не искаше друг да върши тази работа с машини и работници. Искаше да го направи сам.
Взе си коса — старо, закривено острие, ръждясало и нащърбено, но все още дяволски остро, закрепено на дълга дръжка, с достатъчно удобна ръкохватка и извивка, та като приложиш цялата си тежест и сила, да можеш да замахнеш добре. Накъдето я завъртеше, режеше всичко. Достатъчно бе само да уцелиш ритъма и острието си вършеше работата, мускулите се напрягаха, развиваха издръжливост. Този инструмент бе запазил нещо от деветнайсети век и това му харесваше; а може би дори от осемнайсети, седемнайсети или шестнайсети.