Мика си беше дала сметка, че Кай вижда и запомня само значимите за него неща и игнорира всичко останало. Той беше тенин и нищо от това, което казваха или правеха хората, не можеше да промени този факт.
Тя погледна към краката си, спомняйки си отново къде се намира и какъв подарък й беше поднесен.
— О, тези са много по-удобни! — вдигна очи към него със сияещо лице. — Откъде знаеш размера на краката ми?
Кай сви рамене.
— От стъпките ви — очите им се срещнаха и в неговите проблесна искрица на гордост, каквато тя рядко бе виждала. — Изработих ги, като направих копие на моите сандали.
— Наистина ли? — възкликна изненадано Мика. — А аз мога единствено да копирам свитъци. Два пъти съм преписвала афоризмите на Конфуций. Знаеш ли, че той казва: „Жените трябва да се гледат, а не да се слушат?“. Как смее? Аз съм самурай… — девойката млъкна. Самураите не се оплакваха. — Но моята гувернантка винаги повтаря: „За една дама са подходящи думите, а не делата“. И тогава какво да правя аз?
Тя пак млъкна, като видя изражението на Кай, и внезапно осъзна, че необмислените думи могат да бъдат дела, също като шамара по бузата или пробождането с меч на едно доверчиво сърце.
— Благодаря ви, Кай-сама — промълви и се поклони, сякаш се обръщаше към един от най-уважаваните гости на баща си. — Досега никой не ми е подарявал нещо, което е изработил със собствените си ръце. Това е най-прекрасният подарък, който съм получавала.
Кай отново се усмихна и бледото му лице поруменя, придобивайки тъмнорозовия цвят на вишневите цветчета.
Мика скри дланите си в дългите си ръкави и кръстоса ръце, за да потисне внезапното желание да го прегърне. Вече знаеше, че той не обича да го докосват.
— Е — каза с деловия тон на истинска дъщеря на даймио. — Къде ще отидем днес?… Ще ми покажеш ли къде живееш?
— Не — на лицето на Кай се изписа гримаса и тя не знаеше как да я изтълкува. Той беше отказал да приеме дори и малка изоставена колиба в самия край на селото Ако и някои от мъжете се бяха пошегували, че момчето сигурно живее заедно с кучетата в кучкарника. Но баща й я беше уверил, че Кай си е построил къща в покрайнините на гората. Мика не спираше да се чуди как ли изглежда домът на един тенин. — Не искайте това от мен.
— Но защо?
— Защото… няма да… — момчето се насили да се усмихне. — Има хиляди по-хубави неща, които могат да се видят.
— Но…
— Елате — той вдигна рязко глава и тръгна напред, без да добави нито дума.
Тя пак повдигна полите на кимоното си и го последва по брега на потока.
Оиши и Хару — главната гувернантка на господарката Мика, влязоха в покоите на господаря Асано и коленичиха пред него, като дълбоко се поклониха. Той ги погледна леко изненадано, когато те вдигнаха глави с мрачни лица, сякаш никога не бе очаквал, че ще доживее да ги види двамата заедно. Оиши се съгласи мълчаливо с неизреченото мнение на господаря Асано, който им даде знак да се настанят удобно.
Обаче, когато те седнаха на меките татами пред ниското му писалище, лицето му изведнъж се намръщи, сякаш внезапно бе осъзнал какво би могло да ги събере заедно.
— Да не се е случило нещо с дъщеря ми?
— Не, тоно! — отговори бързо и малко прекалено високо Оиши. Той си пое дъх и пак сведе глава. — Простете ми, тоно, не се е случило нищо лошо. Но… Хару-сан помоли за аудиенция, защото гувернантките на Мика-химе искат да изразят своята загриженост за… ъъъ… — той погледна с надежда към главната гувернантка.
— Асано-сама — каза Хару с далеч по-мек тон, отколкото бе разговаряла с младия самурай, но все пак твърдо решена да се изкаже. — Дъщеря ви започна да се държи много непристойно. Тя настоява да прави дълги разходки извън крепостните стени.
Господарят Асано повдигна вежди.
— Пролетта току-що настъпи и дърветата цъфнаха, а тя е в пролетта на живота си. Защо да не иска да се наслади на красотата на природата? Да не би вие и гувернантките да сте прекалено остарели, за да я следвате? — той се усмихна кисело.
Хару се изчерви и отново сведе глава.
— Съвсем не, тоно! И повярвайте ми, ще пожертваме всичко, за да бъде Мика-химе щастлива. Но досега никога не сме имали този проблем с нея. Едва… едва след като… — тя млъкна, сякаш внезапно си спомни какво бе отношението на господаря Асано към момчето, независимо какво си мислеше тя за него. — … Кай дойде тук. Сега, по време на разходките ни навън, Мика-химе бяга от нас винаги, когато може. Не идва, когато я викаме, и тича… тича без сандали! — тя бръкна в единия широк ръкав на робата си и измъкна малък сандал, очевидно принадлежащ на Мика.