Беше видял урока, който трябваше да научи от това, само че вече бе твърде късно. Щом се върнеше в крепостта, щеше да опита да изрази чувствата си пред Рику, както и пред Чикара, въпреки че всички думи, които би изрекъл сега, не биха били по-полезни от семена, засети твърде късно през годината.
Оиши още веднъж се замисли за духа на господаря Асано, който все още витаеше наоколо, след което се поклони дълбоко на гроба и изказа последна молитва с надеждата господарят на Ако все още да продължава да закриля хората му и през малкото време, което им оставаше, както и да му окажеше подкрепа за последното добро, което нямаше да е предназначено за него, а за вярната му съпруга.
Нов ден — последният им ден — изгря и освети вътрешния двор на крепостта, където белите постелки вече бяха подредени в редици под цъфналите вишневи дървета — подобно на олицетворение на горчиво-сладкото съчетание между дълга и любовта.
Четиридесет и седмината мъже, които се бяха заклели да отмъстят за смъртта на господаря си, да освободят духа му и след това да го последват в пътуването му към неизвестното бъдеще, стояха в отделните си стаи в двореца Ако и донагласяха снежнобелите си одежди, подготвяйки се да изпълнят последния си самурайски дълг.
Облечен изцяло в бяло, Кай влезе тихо в Голямата зала, където Мика стоеше сама и гледаше през отворения прозорец навън към редиците бели постелки под вишневите дървета. Видя лекото потрепване на тялото й, когато тя го усети да влиза в стаята, но за пръв път Мика не се обърна веднага, за да го погледне.
Той разбра защо и се спря на място, очаквайки тя да го повика. Мика отново беше облечена като господарката Асано и изглеждаше такава, каквато я помнеше винаги — облечена в прекрасните цветове на изгряващия ден. Одеждите й бяха семпли и без декорации, но бяха обагрени в цветове, преливащи се между всички нюанси на златистото, прасковеното, яркочервеното и пурпурното. Днес беше облякла върху тях и семпла мъжка туника без ръкави, с кръстосаните ястребови пера на герба на рода Асано, избродирани със златна нишка върху червената коприна — цветовете на Ако и на живота. Облеклото й излъчваше смело потвърждение на позицията й на регент, възвърната й по право заедно с честта на баща й и тази на предците й. Олицетворяваше и безкрайната благодарност към благородните и неизменно верни васали на Ако, които бяха направили всичко това възможно.
Красотата й все още го пронизваше толкова силно, както и когато беше момче, въпреки че не само живите цветове на облеклото й или дори нежната красота на лицето й бяха това, което бе пленило сърцето му, поставяйки началото на истинска любов, която му бе утеха и подкрепа през всички тези години. Красотата й бе в това, което виждаше в очите й още от първия път, когато тя го беше погледнала — разпознаването на една стара душа от друга. И това бе отекнало толкова дълбоко у него, че през всичките тези години тази любов никога не бе имала нужда от каквито и да било обещания, нито пък се нуждаеше от физически допир с нея. Това, че просто можеше да вижда очите й и любимата й душа, която се взираше в него през тях, му беше достатъчно.
Любовта му към нея не беше нещо, което той беше желал, а по-скоро нещо, което винаги беше чувствал и без да го иска — подобно на вълшебно езеро тя му беше показала дълбините на спокойствието и радостта — радост, която бе изгорила болката в живота му.
Мика най-накрая обърна лицето си към него, а очите й отразяваха нежността, изразена и в неговия поглед, въпреки че под повърхността им се виждаше силата на волята й — качество, което също обичаше у нея. Той усети обаче, че в момента тя едва имаше сили да държи емоциите си под контрол. Мика прекоси стаята и дойде при него.
Вдигна поглед към лицето му и каза тихо:
— Преди да умре, баща ми ми каза, че този свят е само подготовка за следващия и че всичко, за което може да се молим в него, е да го напуснем едва след като сме обичали и сме били обичани — ръцете й се вдигнаха, треперещи от нуждата да го прегърне, знаейки, че за нея той винаги беше толкова близо и в същото време толкова недостижим.
Загледа се в лицето и в ръцете й, неспособен да удържи копнежа, който бе крил дълбоко в себе си от толкова дълго време, а сега този живот на вечно търпение най-накрая беше почти към края си. Взе ръцете й в шепите си и почувства, че пръстите й бяха леденостудени не само от хладния сутрешен въздух, а сякаш нещо дълбоко в тялото и душата й все още беше замръзнало след цяла година съществуване в състояние на жива смърт. А сега…