Това нещо нямаше да отмине и да бъде забравено през следващата седмица… или през следващата година… може би никога нямаше да бъде забравено. Погледна към госпожица Асано и за пореден път се запита защо беше позволила на хората от възстановените си владения да станат свидетели на сепукуто на мъжете, които тя и същите тези хора вярваха, че ги бяха спасили от господаря Кира. Какъв ли нагледен урок се надяваше да научат гражданите на Ако от подобна гледка?
Като шогун той беше живият символ на духа, който олицетворяваха мъжете, коленичили пред него, както и символ на законите, които те бяха нарушили. Той щеше да бъде съден само от времето, заедно с тях…
Водачът им даде сигнал и четиридесет и седмината мъже взеха камите, действайки така, сякаш съзнанията им се бяха слели в едно общо.
— Чакайте! — каза шогунът.
Мъжете спряха с вдигнати във въздуха оръжия.
— Оиши Чикара — каза отново шогунът, — излез напред.
Чикара вдигна объркан глава и погледна първо към шогуна, а след това към баща си и накрая към сломената си от скръб майка, която гледаше от тълпата. Баща му също погледна към шогуна, а в погледа му се четеше същата обърканост.
Чикара несигурно се изправи на крака, а шогунът погледна към Оиши.
— Ти може и да си нарушил заповедите ми, но аз не мога да лиша страната ни от наследниците на твоята кръв — каза той. — Синът ти ще живее, за да й служи, както го направи и ти — с чест.
Някъде в тълпата дланите на Рику, стиснати в отчаяна молитва, изведнъж се притиснаха към лицето й, сякаш жената се опитваше да сподави вика си.
Чикара остана неподвижен и загледан в баща си — неговия командир, търсейки заповедта му, молещ се безмълвно за позволение или за отказ, разкъсван от решението, което не можеше да вземе сам.
Оиши също погледна към сина си, а собственото му изражение също бе раздирано между емоциите на водач, който бе позволил на едно шестнадесетгодишно момче да даде мъжка клетва, подписана с кръв, която водеше след себе си самурайски отговорности, и като баща, чийто син едва бе живял достатъчно, за да започне да разбира какво означаваше да си мъж.
Оиши погледна към Рику и изведнъж си спомни за последната си молитва край гроба на господаря Асано. Разбра, че някак си господарят му й беше дал отговор и че това беше отплатата за неговата лоялност.
Той кимна на Чикара, давайки му разрешението си да напусне мястото. С последен поглед към сълзите на благодарност по лицето на съпругата му той се обърна отново към шогуна и се поклони, а в съзнанието му лицето на Рику бавно се сля с усмихнатото лице на господаря Асано.
Мика гледаше от мястото си как Чикара се поклони за последен път на баща си и тръгна с несигурна крачка от мястото си към тълпата, където го очакваше майка му. Стражите го пуснаха да премине и тя се изправи на крака, протягайки ръце да го прегърне. Мика отдели поглед от тях, а сърцето й се изпълни едновременно с доволство и мъка, когато погледна отново към Кай.
Кай стоеше коленичил неподвижно, също като останалите мъже около него, а лицето му излъчваше неземно спокойствие, докато белите му дрехи се сливаха с тези на останалите, превръщайки го просто в един от тях — един от мнозината, които вече бяха негови приятели и бойни другари. Той е точно там, където винаги е принадлежал — помисли си Мика. — Където винаги бе копнял да бъде още откакто беше намерил пътя си до Ако. Най-накрая беше приет, вече не беше презрян и сам, а най-после беше намерил своето място като техен равен.
Изведнъж в съзнанието й не остана нищо друго, освен красотата, която се излъчваше от спокойното му лице — лицето на тенин, ангелското момче, което тя някога си беше представяла, че се е появило в живота й, защото е изгубило пътя си обратно към рая. Винаги беше знаела, че някой ден ще дойде момент, в който той трябваше да продължи това пътуване, където и да го водеше то.
В очите му, които гледаха право в нейните, тя видя само собственото си отражение такава, каквато я беше видял за пръв път — нежното лице на малко момиченце, по-прекрасно от всяко друго живо същество, което някога си беше представял, появило се изведнъж до него, за да го закриля… Изникна споменът за сладкия й детски глас, с който му беше пяла песничка, въпреки че бавачките й се бяха опитали да я отпратят далеч от него… Споменът за това как тя тичаше след него из прекрасните поля и гори на Ако като смеещия се дух на пролетта… Споменът за една открадната целувка…