Япония, около 1680 година.
Ако някой го бе попитал, той щеше да отвърне, че се бори за живота си, бяга, за да спаси живота си… бяга през целия си живот. Дори когато нараненото му тяло едва можеше да се надигне от пода, той продължаваше да оказва съпротива с цялото си сърце и душа, като бягаше в сънищата си от Морето от дървета6 и от лъжите, които му говореха там, отказвайки да стане това, в което те щяха да го превърнат.
Но той никога не беше достатъчно близо и достатъчно дълго до някой човек, за да могат да го попитат.
И така той чакаше, търпеше, размишлявайки за мига, когато ще му се удаде сгоден случай… докато най-сетне този миг настъпи.
И сега тичаше, както правеше от дни, сред мрака на древните дървета, където слънчевата светлина едва проникваше, за да му покаже кога денят преминава в нощ. Избягваше всякакви далечни светлини, всички открити пространства — път или село, всичко, което можеше да заблуди очите му и да се окаже капан. Не можеше да рискува, докато не открие какво е онова, към което наистина се бе устремил.
Бе започнало да му се струва, че планинските гори никога няма да свършат, точно както го бяха плашили, като му казваха, че няма да постигне нищо друго, освен да тича в кръг, докато най-после се върне при тези, на които принадлежи.
Но това беше лъжа, той знаеше, че светът е много по-голям от Морето от дървета, че най-накрая по някакъв начин ще стигне до океан-море, което наистина е безкрайно, защото мястото, където се намираше Морето от дървета, беше един остров, наречен Япония, заобиколен от море, по-голямо от всичко, което можеше да си представи. И някъде досами морето чакаше земя, обляна в слънчева светлина, каквато той рядко виждаше, с цъфнали дървета и яркозелени оризища, населена с хора като него. Неговият собствен народ.
Беше виждал доказателства за тяхното съществуване, за тяхната земя, в ограбената плячка, която господарите му бяха донасяли от техния скрит свят, в дрипите, които те му подхвърляха да облича, казвайки му, че преди са били носени от себеподобните му (хора като него).
Беше виждал отражението си в гладката повърхност на горските езера и знаеше, че е вярно, че не е един от тях. Той беше човек. Беше виждал други хора в илюстрираните свитъци и книги, беше ги зървал в далечината, дори бе чувал ехото от гласовете им в планинските долини. Но неговите господари му бяха казали, че хората не го искат, че са го били изоставили да умре или да бъде взет от демоните, и той напразно вярва, че някога те отново ще го приемат сред тях.
Беше отказал да ги слуша и се бе заклел, че някой ден ще намери пътя към дома, до място, където хората ще го посрещнат радушно, даже и след като е бил изчезнал толкова дълго време.
Някой ден… може би дори днес.
Гората вече не беше така гъста, светлината се промени — сега бе по-ярка, тъй като дърветата отпред оредяха. Между тях зърна да проблясва вода, отразяваща небето, и обширни тревисти поля с толкова ярки и блестящи багри, каквито никога не беше виждал.
Дъхът му секна, когато внезапно дърветата свършиха и пред погледа му се разкри свят, какъвто бе виждал само в сънищата си. Той залитна и спря, като заслони очите си от блясъка на силната светлина. Това не можеше да е илюзия, дори и техните могъщи сили не можеха да го накарат да види нещо толкова обширно, ако не беше реално.
Но когато най-сетне понечи да излезе на открито, се олюля, шокиран от празнотата около него — само открито поле и небе — оставяща го беззащитен като заек, над когото кръжат ястреби. Изведнъж осъзна, че краката не го държат, че тялото му трепери от изтощение. Стомахът го болеше от глад, погледът му бе замъглен, очите му пареха, сякаш пристигането му в земята на неговите мечти внезапно направи твърде реално собственото му съществуване. Все така засенчил с ръка очите си срещу ярката светлина, той се насили да продължи да върви, да се съсредоточи върху пътя пред себе си, като никога не поглежда назад или надолу.
И така не видя как брегът на потока внезапно изчезна под краката му. Той загуби равновесие и изкрещя, като падна със силен плясък във водата. Остана да лежи върху твърдите камъни, където се бе приземил, напълно изнемощял, неспособен да помръдне, сякаш се бе превърнал в камък. Хладката вода обливаше тялото му, успокоявайки болката от натъртванията и драскотините, на които не бе обръщал внимание твърде дълго. Единственото, което чуваше, бе хрипливото си дишане и бученето на кръвта в ушите си.
После високо в небето чу писък на ястреб, който е забелязал плячка. Той направи усилие да стане, тъй като нуждата да се спаси, да продължи да бяга, отново се събуди в него. Но треперещите му ръце му позволиха само да се извърти на една страна, преди отново да се строполи, неспособен да се повдигне, да се изправи или дори да застане на колене. Нито една мисъл, която минаваше през главата му в този момент, не бе достатъчно плашеща, достатъчно ужасна, за да накара тялото му да се раздвижи.