И тогава изведнъж замръзна, почувствал притиснатия до шията си нож, който момчето бе изтеглило от скритата си ножница. Самураят застина като камъните в потока, сега той бе този, който не смееше дори да диша. Момчето го гледаше с широко отворени, изпълнени с ярост очи. Ръката му трепна и на шията на Оиши се появи тънка кървава ивица.
С бързината на котка самураят сграбчи китката на момчето и я изви толкова рязко, че то пусна острието със слаб вик, без дори да се съпротивлява. После тялото на момчето омекна и то се отпусна отново в хватката му.
С мрачно изражение Оиши го претърколи по корем и натисна покритата му с белези глава под водата.
— Оиши!
Доловил гнева в гласа на господаря Асано, самураят пусна главата, сякаш бе нетърпимо гореща.
— Тоно — протестира той, осмелявайки се да вдигне поглед, — това е демон, а не дете!
— Той е дете — каза Асано твърдо, но в гласа му се долови и състрадание, което Оиши не можеше да проумее. — Вдигни го! — господарят Асано протегна ръце да помогне на самурая да изнесе на брега тялото на момчето. Макар че беше в безсъзнание и бе цялото подгизнало, то почти не тежеше — беше толкова слабо, сякаш костите му бяха кухи като на птица.
Другите придворни се присъединиха към него, щом видяха, че такава е волята на господаря им. Те вдигнаха изпадналото в несвяст момче от брега на потока и го сложиха на гърба на един кон, предназначен да отнесе у дома не толкова неочакван дивеч от вече забравения им лов.
Когато момчето отново отвори очи, беше нощ, но такава, каквато никога не бе виждало. Незнайно как, то се бе озовало преметнато на гърба на кон, което затрудняваше дишането му, а още повече способността му да мисли. Последното нещо, което си спомняше, беше погледът на младия самурай и силната ръка, която натискаше главата му под водата.
А сега това… То вдигна глава, опитвайки се да проумее гледката, която се разкри пред очите му, когато конят спря да се движи. Зърна нощното небе, осеяно с бледи звезди, високо над главата си съзря арка от дялани камъни, а над нея — цветни измазани стени и керемидени покриви. На мъждивата светлина на факлите видя ездачите, които го бяха заловили, заобиколени от още мъже пешаци. Лицата на всички имаха сходни черти, което беше добре, защото приличаха на него много повече от всички хора, които някога бе виждало отблизо.
Докато ги разглеждаше напрегнато, те се струпаха около него, лицата им бяха наполовина скрити от шлемовете — бяха много по-едри и високи, отколкото си ги беше представяло, сурови мъже, носещи доспехи на стражи, които го гледаха със същото изражение на лицата си като това на самурая Оиши, който се бе опитал да го удави. В очите им се четеше жестокост, студенина, презрение, отвращение и подозрение, сякаш гледаха демон или звяр, а не човешко същество, не някой като тях.
Сърцето му трепна, ръцете му се свиха в юмруци. Знаеше и без да посяга към него, че ножът му го няма, точно както знаеше, че няма никакъв шанс да избяга от тази оградена с каменни стени крепост или да се изплъзне на толкова много враждебни, добре въоръжени мъже. Какво искаха от него? Защо го бяха довели тук?
— … издънка с коса като слама от Острова на холандците.
— Или може би от този на англичаните?
— Това е демон…
— … опасен, трябва да се отървем от него!
Слушайки мърморещите гласове, той осъзна, че са готови да… да… Във всеки един момент някое от тези блестящи остриета щеше да отсече главата му или нечии силни ръце щяха да счупят врата му като клечка.
Опитът му да се изправи пред тези погледи, без да показва страх, напълно се провали. Древния не беше излъгал. Навън никога не го бе очаквало нищо добро.
Той се замята като муха в паяжина в опит да се освободи от въжето, с което бе завързан за гърба на коня, когато паниката изпълни мислите му, точно както водата бе изпълнила дробовете му, докато не почувства, че се дави.
И тогава пред него изникна друго лице, неочаквано като лика на луната. Девойка, дори по-малка от него, с дълга черна коса, спускаща се като водопад от коприна, която носеше фенер и бе облечена в падащи на дипли дрехи с цвета на лунна светлина и ранна пролет, изпъстрени с изображения на цъфнали клонки и течащи потоци.
Самураите отстъпваха назад и свеждаха почтително глави като пред богиня, докато тя вървеше напълно спокойно между тях и накрая застана пред него. Девойката вдигна фенера, разпръсквайки топло, защитно сияние над двамата, и когато той погледна към нея, срещна ведрия й поглед. Докато се взираше в нея, страхът в очите му премина в учудване, като осъзна, че в начина, по който тя го гледаше, няма страх или отвращение, а само дискретно любопитство и загриженост, която постепенно се превърна в състрадание, сякаш, без да размени и дума с него или с никой друг, някак си разбра всичко, което той мислеше и чувстваше.