На светлината на фенера той изведнъж си даде сметка, че господарят на самураите все още седи на коня си на заден план зад момичето. Удивен, видя как на лицето му се появи усмивки, докато ги гледаше, докато гледаше девойката… усмивка на гордост и одобрение.
Девойката хвана юздите на коня и ловната дружинка потегли към вътрешния двор на замъка. Въпреки че от огромното облекчение му се искаше да затвори очи, момчето не отделяше поглед от очите й, от неземната им красота, от деликатното приемане, примесено с нещо близко до страхопочитание, което се четеше в тях, когато тя отново го погледна. Девойката вървеше край него, сякаш направляваше съдбата му, както коня му сега, вдъхвайки му увереност, че независимо къде го водеха, докато е под нейна закрила, нямаше да го сполети никаква беда и нищо лошо нямаше да му се случи.
Осъзнавайки, че е в безопасност за първи път, откакто се помнеше, момчето най-накрая затвори очи.
— Не се ли страхувате от улова, който донесохме днес, Мика-химе?
Мика вдигна очи към Оиши Йошио — сина на кару9 на нейния баща — който внимателно яздеше до нея. Тя поклати глава, озадачена от въпроса.
— Защо да се страхувам? — попита девойката и не можа да се сдържи да не вирне глава, защото й се стори, че долови лека нотка на удивление в гласа му. — Това е само едно момче. Нещастно момче… — тя хвърли поглед към дребното тяло, което лежеше неподвижно върху коня до нея.
Един ден Оиши щеше да заеме мястото на баща си като кару, но точно сега той самият бе малко по-голям от момче и все още бе твърде впечатлен от новопридобития си статус на воин.
— Мъжете смятат, че не е човек, а че е звяр или демонско изчадие — младежът сви рамене, сякаш и той мислеше същото, но изобщо не бе уплашен от това. — Само баща ви и вие като че ли не виждате нищо друго, освен едно момче.
Мика се усмихна и поклати глава, а косата й се надипли по гърба й.
— Аз съм дъщеря на баща си, млади Оиши — каза тя и го видя как се задави, сякаш преглъщаше голямо парче лютиво васаби10.
— Но самураите на баща ви са загрижени… извинете ме, господарке, но всички сме на мнение, че е опасно да се доведе такова странно същество в замъка… че дори самото му присъствие тук би могло да донесе нещастие на Ако.
— О, това са пълни глупости! — каза Мика много отчетливо, наслаждавайки се на шокираното изражение по лицата на мъжете около нея, докато не видя лицето на баща си. Той й хвърли неодобрителен поглед през рамо, а след това се огледа, сякаш търсеше гувернантките й.
— Това е просто едно момче — сега говореше само истината, но видя някои от мъжете да я поглеждат снизходително или загрижено. — То не е по-различно от нас — девойката повиши леко глас.
Погледите, които срещна този път, бяха изпълнени повече със съжаление, отколкото с неодобрение, но те я подразниха не по-малко от предишните. Тя знаеше какво означават: че едно малко момиче, даже да е дъщеря на господаря им, наистина е глупаво създание, щом не знае формите, които злото може да приеме. Подтикната от внезапната нужда да им обясни, Мика допълни:
— То се страхува от чужди места и от хора, които не познава. Точно както и ние — тя погледна към момчето, спомняйки си неподправения ужас в тъмнокафявите му очи, когато за първи път се вгледа в тях: поглед на човек, безпомощен и сам, в ръцете на враговете си. Спомни си и как лицето му се промени, когато очите му срещнаха нейните. Гласът й омекна и се изпълни с тъга. — И то иска да принадлежи някъде, да бъде с някого, повече от всичко на света… точно като нас.
Оиши се втренчи за миг в нея с почти замислено изражение. Той обаче не каза нищо, а само си пое дълбоко дъх, което прозвуча повече като въздишка, и препусна напред да се присъедини към баща й.
Когато отново отвори очи, момчето се озова в съвсем друг свят, свят, за който поради още неизбистрения си взор не беше сигурно дали е сън или задгробен живот — много по-невероятен от всичко, което някога си бе представяло.