Това, че момчето очевидно изглеждаше засрамено от провала си, бе също толкова изненадващо за Оиши, както и неизменната вяра на господаря в Кай. Всеки, роден на този свят, си имаше отредено място в него и си знаеше мястото, с изключение на Кай. Той даже не можеше да понася да живее на територията на замъка; откритото пространство между стените му го правеше неспокоен и разсеян. Според Оиши, само заради факта че от състрадание господарят Асано изобщо го бе оставил живо, момчето трябваше да покаже своята благодарност, като просто отново изчезне в гората, откъдето бе дошло.
Но Кай като че ли разви една определено положителна черта — най-малко вероятната от всички възможни според представите на Оиши — преданост към господаря, и то толкова пълна, колкото неспособността му да усвои каквато и да е друга форма на социално поведение, което позволяваше на човек да се нарече „цивилизован“ или дори „човек“.
Въпреки това, фактът, че момчето бе способно да живее само със зверовете, бе породил у Оиши блестяща идея и той най-накрая бе събрал смелост да я сподели. И така господарят Асано бе възложил на Кай задачата да чисти кучкарника. Оказа се, че това най-сетне е подходящото място за него, и Оиши заслужи още едно одобрително кимване от господаря, който един ден щеше да разчита на него в качеството му на следващ главен управител.
Момчето изпълняваше задачата си неизменно, безропотно и толкова усърдно, сякаш се грижеше за собственото си семейство — факт, който накара Оиши да се запита дали действително не е било отгледано от вълци или евентуално от китсуне13. То се справяше толкова добре с работата си, колкото и добре се държеше с кучетата, компенсирайки уменията, които му липсваха в отношенията му с хората. Най-едрите и най-враждебните от Акита — ловни кучета, които можеха да държат на разстояние дори мечка или да отхапят ръката на човек, ако той ги обидеше — размахваха опашка и ближеха лицето му, хрисими като палета, когато той влизаше в клетките им.
Оиши въздъхна, пристъпвайки от крак на крак. Кай вече отдавна бе приключил задълженията си като чистач на кучешките клетки и бе излязъл да скита из полята и горите отвъд стените на замъка. А той бе станал на разсъмване, за да се облече, да подреди стаята си и да закуси с родителите си. След това, в качеството на чирак и помощник на баща си, му беше възложено да свърши достатъчно писмена работа, да изпълни дежурството си като часови на наблюдателната кула и да проведе тренировки по бойни изкуства, така че едва щеше да има време да се изкъпе, да се помоли и да изяде вечерята си — никакъв шанс да пийне саке и да се посмее с приятели. Нямаше да се добере до леглото си по-рано от полунощ, а дори и тогава от него се очакваше да медитира дали достойно е прекарал своя ден, преди да затвори очи и да потъне в блажен сън.
В душата му пламна искрица на недоволство, прикрита зад стоическото изражение, което винаги запазваше, докато чакаше да бъде приет на аудиенция при господаря Асано. Той си имаше други задължения, далеч по-важни неща за вършене. Какво правеше тук, принуден да придружи главната гувернантка, за да може тя да се оплаче на господаря от демона кучкар? Без да се замисля, Оиши разтърка с пръсти уморените си очи.
Внезапно осъзна, че всъщност Хару-сан не се безпокоеше за Кай, а за дъщерята на господаря Асано — Мика-химе, която бе избягала с него в полето. Необяснимо защо, глупавата девойка смяташе миришещия сега на кучешки екскременти Кай все така очарователен, както бе смятала, когато го бяха открили, омазан с кал.
Оиши внезапно застана нащрек, тъй като най-сетне чу да извикват името му от съседната стая.
— Кааай! — извика Мика хем през смях, хем умолително. — Почакай!
Дългите крачки и торбестите селски дрехи винаги позволяваха на момчето да вземе голяма преднина пред нея, като той никога не изглеждаше уморен. Дори новите й сандали не й помогнаха кой знае колко, докато тичаше след него. Той спря чак когато стигна до върха на хълма. Тогава най-после погледна назад и зачака да го настигне.
Тя бе захвърлила твърдите дървени сандали веднага щом се бе скрила от погледа на отчайващо упоритите си гувернантки. Като бе вдигнала до колене полите на кимоното си, Мика бе изтичала боса до мястото, където знаеше, че ще открие Кай по това време на деня.
13
Лисица (яп.). Лисиците са често срещан обект в японския фолклор, където ги изобразяват като интелигентни същества, притежаващи магически способности, които се увеличават с възрастта. — Б.пр.