— Повечето бащи не заплашват да изкормят гаджетата на дъщерите си.
— Това не е вярно. А и не съм казал точно това. Беше много по-лошо.
Въздъхнах. Гневът ми, изглежда, го забавляваше.
— Помисли какъв подарък искаш по случай дипломирането си. Гордея се с теб. Всички знаеха, че си добра, но никой не подозираше, че си чак толкова добра. — Смигна ми. — Те определено не са очаквали да разрушиш собствеността им.
— Каква собственост?
— Мостът.
Намръщих се.
— Налагаше се. Това беше най-ефикасният начин. Господи, онзи мост беше едно от изпитанията. Какво са правили останалите дипломанти? Сигурно не са се били по средата на онова нещо, нали?
Ейб поклати глава, наслаждавайки се на всеки миг от своята осведоменост.
— Никой друг не е бил поставен в подобна ситуация.
— Разбира се, че са били. Всички държим едни и същи изпити.
— Не и ти. Когато са планирали изпитите, пазителите са решили, че се нуждаеш от нещо… допълнително. Нещо специално. В крайна сметка ти си водила битки в реалния свят.
— Какво? — Несъзнателно бях повишила глас и привлякох вниманието на неколцина от присъстващите. Снижих глас и в същия миг си припомних думите на Мередит отпреди малко. — Но това не е честно!
Баща ми не изглеждаше разтревожен.
— Ти превъзхождаш всички останали. Не би било честно, ако те изпитват на лесни неща.
В живота си съм се сблъсквала с много абсурди, но това ги надминаваше.
— И затова са измислили тези откачени трикове с моста? И ако са изненадани, че съм го срязала, какво, по дяволите, са очаквали да направя? Как се предполага да оцелея в подобна ситуация?
— Хмм. — Той погали разсеяно брадата си. — Честно казано, не мисля, че и те са знаели.
— О, за Бога! Това е невероятно.
— Защо си толкова ядосана? Ти се справи.
— Защото са ме поставили в ситуация, в която дори те не са знаели как да реагират. — Стрелнах го подозрително. — А ти откъде знаеш за всичко това? Тези неща са работа на пазителите.
Върху лицето му се изписа изражение, което никак не харесвах.
— Е, добре, миналата нощ бях с майка ти и…
— Господи! Просто спри — прекъснах го. — Не желая да чувам какво сте правили двамата с майка ми миналата нощ. Мисля, че ще е по-лошо от моста.
Той се ухили.
— И двете неща вече са в миналото, така че сега няма защо да се тревожиш. Наслаждавай се на успеха си.
— Ще опитам. Просто не ми прави повече услуги с Ейдриън, става ли? Искам да кажа, радвам се, че дойде, за да ми изразиш подкрепата си, но това е повече от достатъчно.
Ейб ме погледна изпитателно, което ми напомни, че под крещящата му външност и наперено поведение се крие умен и опасен мъж.
— Но беше повече от щастлива, когато ти направих онази услуга след завръщането ти от Русия.
Намръщих се. Имаше право. Тъкмо той бе предал едно съобщение в строго охраняван затвор. Дори и да нямаше резултат, услугата си беше услуга.
— Добре — признах. — Онова беше наистина невероятно. И аз съм ти благодарна. Все още не зная как си успял. — Внезапно, като сън, който си припомняш на следващия ден, си спомних идеята, която ме осени преди изпитите. Снижих глас. — Ти не си ходил лично там, нали?
Той изсумтя.
— Разбира се, че не. Кракът ми не би стъпил на подобно място. Просто задвижих мрежата си.
— И къде е това място? — попитах, надявайки се да звуча равнодушно.
Но не успях да го заблудя.
— И защо искаш да знаеш?
— Защото съм любопитна! Осъдените престъпници винаги изчезват без следа. Сега вече съм пазител, а все още не зная нищо за затворническата ни система. Само един затвор ли има? Или са много?
Ейб не ми отговори веднага. Изучаваше ме внимателно. С неговия бизнес подозираше, че всички имат скрити мотиви. Като негова дъщеря аз навярно бях двойно по-подозрителна. Беше генетично заложено.
— Има повече от един — рече накрая, явно подценил потенциала ми за лудост. — Виктор е в един от най-лошите. Нарича се Тарасов.
— И къде се намира?
— В момента ли? — Той се замисли. — Струва ми се, в Аляска.
— Какво искаш да кажеш с това „в момента“?
— Всеки сезон се мести. В момента е в Аляска. По-късно ще бъде в Аржентина. — Усмихна ми се лукаво, очевидно питайки се доколко съм проницателна. — Можеш ли да се сетиш защо?