— Не, аз… почакай. — Пасваше идеално. — По това време на годината в Аляска почти през цялото време е ден, а през зимата — дълга полярна нощ.
Мисля, че се почувства много по-горд с прозрението ми, отколкото с представянето ми на изпитите.
— Всеки затворник, който се опита да избяга, доста ще се затрудни. — Когато слънцето грее ярко през деня, мороите не могат да стигнат много далеч. — Макар че никой не би могъл да избяга от затвор с подобно ниво на сигурността.
Опитах се да не мисля колко обречено прозвуча последното.
— Изглежда, в такъв случай са го разположи доста на север в Аляска — заключих, опитвайки се индиректно да узная нещо повече за местонахождението му. — Така ще се осигури повече светлина.
Ейб за изкиска тихо.
— Дори аз не мога да ти кажа това. Тази информация се пази много строго от пазителите — на сигурно място в главната им квартира.
Замръзнах. Главна квартира…
Ейб, въпреки обичайната си наблюдателност, явно не забеляза реакцията ми. Погледът му бе насочен към нещо в другия край на залата.
— Това Рене Шелски ли е? Боже, Боже… с годините става все по-хубава.
Неохотно му махнах да върви, най-вече защото исках да обмисля по-обстойно новия си план — а и защото не познавах добре Рене, което правеше поредната му свалка по-малко възмутителна за мен.
— Е, не искам да те задържам. Върви да примамваш още жени в мрежата си.
Ейб нямаше нужда от много подканяне. Останала сама, се отдадох на мислите си, питайки се дали планът ми има някакъв шанс за успех. Думите му бяха родили нова идея в главата ми. Не беше много по-откачена от останалите ми хрумвания. През стаята очите ми отново срещнаха нефритено зелените дълбини на Лиса. Кристиан не се виждаше никъде и настроението й се бе подобрило. Тя се наслаждаваше на купона и бе развълнувана от приключенията, които ни очакваха сега, след като бяхме свободни да хукнем по света. Мислите ми се върнаха към тревогата, обзела ме по-рано през деня. Сега може и да бяхме свободни, но действителността много скоро щеше да ни сграбчи. Часовникът тиктакаше. Дмитрий чакаше, наблюдаваше. Зачудих се за миг дали сега, когато напускам училището, ще продължа да получавам седмичните му писма.
Усмихнах й се и се почувствах зле, че ще разваля настроението й, когато й кажа, че може да имаме реална възможност да измъкнем Виктор Дашков от затвора.
Глава 3
Следващите няколко дни бяха странни. Аз и останалите начинаещи може и да имахме вълнуващо дипломиране, но не бяхме единствените, които завършваха обучението си в академията „Свети Владимир“. Мороите имаха своя годишна церемония и кампусът се изпълни с посетители. После, също толкова бързо, както се бяха появили, родителите изчезнаха, отвеждайки синовете и дъщерите със себе си. Мороите от кралските фамилии щяха да прекарат лятото с родителите си в луксозните им имения — повечето от които в южното полукълбо, където дните бяха по-къси по това време на годината. „Обикновените“ морои също заминаха с родителите си за по-скромните си домове и вероятно щяха да си намерят някоя работа за през лятото, преди да заминат в колеж.
И, разбира се, тъй като училището се подготвяше за лятото, всички останали ученици също заминаваха. Някои, които нямаха семейства, при които да отидат — обикновено дампири — оставаха в Академията през цялата година и посещаваха факултативно учебните часове, но те бяха съвсем малко. С всеки изминал ден кампусът все повече опустяваше, докато съучениците ми и аз чакахме деня, когато ще ни отведат в кралския двор. Сбогувахме се с останалите — с мороите, които заминаваха да учат на други места, както и с по-малките дампири, които много скоро щяха да поемат по нашите стъпки.
Джил беше една от тези, с които ми беше мъчно да се разделя. Случи се така, че се натъкнах на нея, докато вървях към общежитието на Лиса в деня преди заминаването ми за кралския двор. Една жена беше с Джил, за която предположих, че е майка й. И двете носеха кутии. Когато ме видя, лицето на Джил светна.
— Здравей, Роуз! Сбогувах се с всички, само теб не можах да открия — заговори развълнувано.
Усмихнах се.
— Е, радвам се, че ме откри.
Не можех да й кажа, че аз също се сбогувах. Прекарах последния си ден в „Свети Владимир“, като обиколих всички познати места, като започнах от кампуса за първолаците, където двете с Лиса се срещнахме за пръв път. Обходих коридорите и ъглите на общежитието, минах покрай любимите ми класни стаи и дори посетих параклиса. Освен това прекарах доста време на местата, изпълнени с горчиво-сладки спомени, като тренировъчната зала, където опознах Дмитрий. Пътеката, където ме караше да тичам. Хижата, където най-после се отдадохме един на друг. Това бе най-удивителната нощ в живота ми и при спомена за нея винаги изпитвах едновременно радост и болка.