Обаче нямаше защо да натоварвам Джил с всичко това. Извърнах се към майка й и понечих да й подам ръка, когато осъзнах, че не би могла да я поеме, защото държеше кутиите.
— Аз съм Роуз Хатауей. Позволете да ви помогна.
Побързах да взема кутиите, преди да дочакам отговора й, защото бях сигурна, че ще откаже.
— Благодаря ти — рече тя, приятно изненадана. Закрачих редом до тях. — Аз съм Емили Мастрано. Джил ми е разказвала много за теб.
— О, нима? — попитах и се усмихнах шеговито на Джил.
— Не чак толкова много. Просто как понякога съм излизала с теб. — В зелените очи на Джил се мярна предупреждение и аз се досетих, че навярно Емили не подозира, че през свободното си време дъщеря й упражнява забранени форми на магията, за да се научи да убива стригои.
— С Джил сме добри приятели — казах, без да я издавам. — Някой ден ще я научим да се справя с тази нейна буйна коса.
Емили се засмя.
— Аз се опитвам вече петнадесет години. Желая ти късмет.
Майката на Джил беше зашеметяваща. Двете не си приличаха много, поне външно. Разкошната коса на Емили беше права и черна, а очите — сини, обрамчени с дълги мигли. Тя се движеше грациозно и гъвкаво, доста различно от малко тромавата походка на Джил. При все това общите гени си личаха тук-там: в сърцевидните лица и формата на устните. Джил беше още много млада и тепърва щеше да се оформя, предполагам, че един ден ще се превърне в покорителка на мъжки сърца — нещо, което в момента изобщо не й минаваше през ума. Надявах се, че самоувереността й също ще порасне.
— Къде е домът ви? — попитах след малко.
— В Детройт — отвърна Джил и недоволно изкриви устни.
— Не е чак толкова лошо — засмя се майка й.
— Няма планини. Само магистрали.
— Аз съм от балетната трупа в града — обясни Емили. — Затова живеем там, където мога да плащам сметките.
Струва ми се, че бях много по-изненадана от това, че хората в Детройт ходят на балет, отколкото че Емили е балерина. Докато я гледах, осъзнах, че е напълно подходяща за тази професия. Всъщност с високите си и стройни фигури мороите бяха идеални за танцьори от гледна точка на човешките стандарти.
— Хей, това е голям град — изтъкнах на Джил. — Радвай се на развлеченията, докато можеш, преди отново да си се озовала в някаква пустош. — Разбира се, непозволените бойни тренировки и нападенията на стригои едва ли биха могли да се нарекат нещо скучно, но исках да накарам Джил да се почувства по-добре. — А и няма да е толкова дълго. — Летните ваканции на мороите продължаваха едва два месеца. Родителите нямаха търпение да изпратят децата си в Академията, където щяха да са в безопасност.
— Предполагам — промълви Джил, но не изглеждаше много убедена. Стигнахме до колата им и аз сложих кутиите в багажника.
— Ще ти пиша имейли — обещах й. — Обзалагам се, че и Кристиан също. Може би дори ще успея да убедя и Ейдриън да го направи.
Джил засия и аз се зарадвах да я видя отново в обичайното й превъзбудено състояние.
— Наистина ли? Би било велико. Искам да зная всички новини от двора. Предполагам, че с Лиса и Ейдриън ще правите един куп готини неща, а се обзалагам, че Кристиан ще открие всякакви неща за… нещата.
Емили, изглежда, не забеляза непохватния опит на Джил да ми каже нещо, без да се издава, и ми се усмихна приятелски.
— Благодаря ти за помощта, Роуз. Радвам се, че се запознах с теб.
— Аз също — ъъх!
Джил се хвърли към мен и направо ме задуши в прегръдката си.
— Късмет с всичко — прошепна ми тя. — Ти си такава щастливка, оттук нататък те очаква страхотен живот!
Отвърнах на прегръдката й. Нямаше как да й обясня колко й завиждам. Животът й беше безопасен и невинен. В момента може и да негодуваше, че ще прекара лятото в Детройт, но престоят й там щеше да бъде кратък и много скоро щеше да се завърне в познатия и спокоен свят на „Свети Владимир“. Не я очакваше неизвестният и опасен свят.
Чак след като двете с майка й потеглиха, отвърнах на последните й думи.