— Надявам се — промърморих, замислена за това, което ми предстоеше. — Наистина се надявам…
Заедно със съучениците ми и избраните морои отлетяхме на следващия ден, оставяйки зад себе си скалистите планини на Монтана и вълнистите хълмове на Пенсилвания. Кралският двор си беше такъв, какъвто го помнех с високите си сгради и сложна каменна архитектура — същата внушителна и древна атмосфера, която се опитваше да пресъздаде и „Свети Владимир“. Но докато училището внушаваше мъдрост и познания, дворът бе по-показен и пищен. Самите сгради те караха да усетиш, че тук са съсредоточени върховната мощ и кралското величие в света на мороите. Сякаш кралският двор искаше да ни смае и може би малко поизплаши.
И въпреки че вече бях идвала тук, пак бях впечатлена. Вратите и прозорците на светлокафявите каменни сгради бяха украсени със сложни релефни изображения и позлата. Не бяха толкова просторни и пълни със светлина, както сградите, които бях виждала в Русия. Осъзнах, че дворцовите архитекти са ги построили в стила на старите европейски замъци, като крепостите и дворците на Санкт Петербург. Във вътрешните дворове на „Свети Владимир“ имаше пейки и алеи, но кралският двор беше с крачка напред. Фонтани и статуи на минали владетели украсяваха моравите — прекрасни мраморни творения, които при предишното ми посещение бяха скрити от снега. Сега, в разгара на лятото, те блестяха в пълната си красота. И навсякъде, навсякъде имаше цветя — по дърветата, храстите, пътеките. Наистина беше ослепително.
Беше логично новите дипломанти да посетят централата на пазителите, но на мен ми хрумна, че има и друга причина, за да доведат новите пазители през лятото. Те искаха аз и съучениците ми да видим всичко това, да бъдем поразени и да оценим славата и величието, заради които се бием. Като видях лицата на новата смяна пазители, разбрах, че тактиката е сработила. Повечето от тях никога не бяха стъпвали тук.
Аз пътувах заедно с Лиса и Ейдриън и сега тримата вървяхме заедно, за да се присъединим към останалата група. И тук беше топло като в Монтана, но много по-влажно. Вече се бях изпотила дори след толкова малко ходене.
— Този път си носиш рокля, нали? — попита ме Ейдриън.
— Разбира се — отвърнах. — Трябва да посетим няколко изискани сбирки, освен официалния прием. Макар че за тази цел биха могли да ми дадат черни панталони и бяла блуза.
Той поклати глава и аз забелязах как ръката му се насочи към джоба, преди да се поколебае и да се дръпне обратно. Той може и да постигаше успех в отказването на цигарите, но бях сигурна, че подсъзнателното желание да запали цигара, когато е навън, е твърде силно, за да се отърве толкова бързо от него.
— Имах предвид тази нощ. За вечерята.
Погледнах въпросително към Лиса. Графикът й в двора винаги бе запълнен с приеми и сбирки, на които не присъстваха тези от „средната“ класа. С новия ми и неясен статус не бях сигурна, че ще ми позволят да я придружавам. През връзката ни усетих недоумението й и със сигурност можех да заявя, че тя не знаеше за никакви специални планове.
— Каква вечеря? — попитах Ейдриън.
— Тази, която организирах със семейството си.
— Тази, която си… — Спрях рязко и зяпнах с широко отворени очи. Самодоволната усмивка на лицето му никак не ми допадаше. — Ейдриън! — Неколцина от дипломантите се извърнаха, за да ни изгледат любопитно, след което продължиха напред.
— Хайде, стига, излизаме заедно от два месеца. Щом сме гаджета, запознанството с родителите е част от ритуала. Аз се запознах с майка ти. Дори се срещнах със страховития ти баща. Сега е твой ред. Гарантирам ти, че никой от семейството ми няма да ти отправи предупреждения като тези на баща ти.
Всъщност може да се каже, че вече бях срещала бащата на Ейдриън. Или, ами да, видях го на едно парти. Съмнявам се, че той имаше представа коя съм — като оставим настрана репутацията ми на луда. Не знаех почти нищо за майката на Ейдриън. Той ми е разказвал съвсем малко за членовете на семейството си.
— Само родителите ти? — попитах предпазливо. — Поканено ли е друго семейство, за което трябва да зная?
— Ами… — Ръката на Ейдриън отново се размърда. Мисля, че този път цигарата му бе нужна като защита срещу предупредителната нотка в гласа ми. Лиса, както забелязах, явно много се забавляваше от разиграващата се сцена. — Моята любима пралеля може да се отбие.
— Татяна? — възкликнах. За стотен път се запитах каква бе тази моя липса на късмет, че да си хвана за гадже тип, който бе роднина на лидера на всички морои. — Тя ме мрази! Знаеш какво стана последния път, когато разговаряхме. — Тогава Нейно кралско величество се нахвърли срещу мен и ми се разкрещя колко съм долнопробна да искам да уловя в мрежите си племенника й, след като тя имала такива велики „планове“ за него и Лиса.