Татяна отмести погледа си от мен.
— И двете. В семейството възникнаха някои спорове. Още не са станали публично достояние, но започват да се разнасят слухове. Надигат се гласове заради безопасността. Някои са готови да започнат да се обучават още сега. Други пък се питат дали пазителите могат да минат без сън. — Завъртя очи. — И това са най-умерените предложения.
Нямаше съмнение. Това посещение ставаше все по-интересно.
— Надявам се, че ще сложиш край на брътвежите на онези „бъдещи воини“ — изръмжа Нейтан. — Абсурдно е ние да се бием рамо до рамо с пазителите.
— Това, което е абсурдно — заговори Татяна, — са брожението и споровете сред кралските фамилии. Това е, на което искам да сложа край. — Тонът й стана високомерен, като на истинска кралица. — Ние сме лидерите на мороите. Ние трябва да дадем пример. За да оцелеем, трябва да сме единни.
Изгледах я с любопитство. Какво означаваше това? Тя не бе изразила нито съгласие, нито несъгласие с мнението на Нейтан дали мороите трябва да се бият наравно с пазителите. Само бе споменала, че сред поданиците й трябва да се установи мир. Но как? Дали методът й се състоеше в окуражаване на новото движение или в смазването му? След атаката на стригоите безопасността бе предмет на огромна загриженост за всички, но на кралицата се падаше задължението да се справи с проблема.
— Звучи ми доста сложно — заяви Ейдриън, преструвайки се, че не схваща сериозността на проблема. — Ако все пак после искаш да изпушиш една цигара, склонен съм да направя изключение.
— Ще се задоволя с обещанието утре да дойдеш да ме посетиш, както подобава — рече Татяна сухо. — И си остави цигарите у дома. — Погледна към празната му чаша. — Заедно с други неща. — В очите й се мярна стоманена решителност, но изчезна също толкова бързо, колкото се появи. При все това се почувствах почти облекчена. Това бе ледената кралица Татяна, която познавах.
Ейдриън козирува.
— Тъй вярно.
Татяна огледа кратко останалите.
— Желая ви приятна вечер — бяха единствените й думи за сбогуване. Ние отново се поклонихме, след което тя се запъти към входната врата. До мен достигна шум от трополене на крака и приглушен шепот. Осъзнах, че е дошла, придружена от свита придворни и ги бе оставила да чакат във фоайето, докато влезе и поздрави Ейдриън.
След това вечерята премина тихо. Още не можехме да се съвземем от внезапното посещение на Татяна, слисало всички ни. Поне нямаше да съм свидетел как Ейдриън и баща му се препират. Почти замрелият разговор се поддържаше най-вече от Даниела. Опитваше се да ме разпитва за интересите ми и аз осъзнах, че не бе казала нито дума по време на кратката визита на Татяна. Даниела бе снаха в семейство Ивашков и аз се питах дали не изпитваше страх от кралицата.
Когато стана време да си вървим, домакинята се разтопи от усмивки, а Нейтан се оттегли в кабинета си.
— Трябва да идваш по-често — обърна се тя към сина си и приглади косата му, въпреки протестите му. — Ти също си добре дошла по всяко време, Роуз.
— Благодаря — промърморих смаяно. Огледах изпитателно лицето й, за да разбера дали лъже, но останах с впечатлението, че е искрена. В това нямаше смисъл. Мороите не гледат с добро око на сериозните връзки с дампирите. Особено мороите от кралски произход. Особено мороите от кралски произход, роднини на кралицата, ако се съдеше по фактите от миналото.
Ейдриън въздъхна.
— Може би, ако той не е наоколо. О, по дяволите. Това ми напомни нещо. Последният път си забравих палтото тук, наложи се да си тръгна твърде бързо.
— Ти имаш поне петдесет палта — изтъкнах.
— Попитай Тори — посъветва го Даниела. — Тя ще знае къде е.
Ейдриън отиде да намери икономката, оставяйки ме насаме с майка му. Би трябвало да поведа любезен, неангажиращ разговор, но любопитството ми надделя.
— Вечерята беше наистина страхотна — казах й честно. — И се надявам, че няма да ме разберете погрешно… искам да кажа… ами, струва ми се, че нямате нищо против да излизам с Ейдриън.
Тя кимна спокойно.
— Така е, нямам.
— И… — Е, все пак трябваше да го кажа. — Тат… кралица Татяна също, изглежда, го приема.
— Да.
Едва удържах челюстта си да не увисне до пода.
— Но… искам да кажа, последния път, когато говорих с нея, тя беше много бясна. Не спираше да ми повтаря, че никога няма да позволи да бъдем заедно, да се оженим или нещо такова. — Свих се, като си спомних шегата на Ейдриън. — Помислих, че и вие ще се чувствате по същия начин. Лорд Ивашков определено се чувства. Не може наистина да искате синът ви да остане завинаги с някаква жена дампир.