Явно репутацията ни бе изпреварила. За прът път ме назоваваха с новата ми титла. Това ме сепна и ме накара да се почувствам малко виновна, задето предавах групата, на която вече бях член.
— Това е Дон — обясни Мия. — Дон, принцесата иска да те помоли за услуга. — Погледна многозначително към Лиса.
Лиса пое дълбоко дъх и аз усетих през връзката изгарящия прилив на магическите сили на внушението, докато тя фокусираше погледа си върху него.
— Дон — рече твърдо, — дай ни ключовете и кодовете за достъп до архивите в сутерена. И след това изключи охранителните камери.
Той се намръщи.
— Защо бих… — Но докато очите й оставаха впити в неговите, усетих как внушението го завладява. Бръчките му се изгладиха и по лицето му се изписа израз на съгласие. Въздъхнах облекчено. Мнозина бяха достатъчно силни, за да устоят на внушението — особено ако бяха морои. Ала внушението на Лиса беше много по-силно заради духа.
— Разбира се — рече той и се изправи. Отвори чекмеджето на бюрото и подаде на Мия връзка ключове, които тя веднага ми връчи. — Кодът е 4312578.
Запомних го, а той ни поведе през бронираната врата. Зад нея във всички посоки се простираха коридори. Той посочи надясно.
— Оттук. В края завийте наляво, слезте два етажа, първата врата вдясно.
Мия ме погледна, за да се увери, че съм разбрала. Кимнах й и тя отново се обърна към него.
— Сега изключи охранителните камери.
— Заведи ни там — рече Лиса твърдо.
Дон не можа да устои на заповедта й и двете с Мия го последваха, като ме оставиха сама. Тази част от плана зависеше изцяло от мен и аз забързах надолу по коридора. Наоколо може и да беше пусто, но не беше изключено да налетя на някой служител, а аз не владеех внушението, за да ми помогне да се измъкна от евентуална беда.
Указанията на Дон бяха съвсем точни, но все пак се изненадах, когато въведох кода и влязох в подземието. По протежение на огромния коридор се простираха редици с шкафове, натъпкани с папки. Не им виждах края. Чекмеджета достигаха височина метър и половина, а приглушената флуоресцентна светлина и тайнствената тишина придаваха на всичко наоколо зловеща, почти призрачна атмосфера. Цялата информация на пазителите отпреди цифровата ера. Само един Бог знаеше откога датираха всички тези архиви. Средните векове в Европа? Внезапно се почувствах уплашена и обезкуражена и се запитах дали ще се справя.
Приближих към първия шкаф от лявата ми страна и изпитах облекчение, когато видях, че има надпис. АА1 пишеше върху картончето. Под него беше АА2 и т.н. О, Боже. Трябваше да прегледам няколко шкафа, за да проверя всички А. Бях благодарна, че архивите са подредени по азбучен ред — проста организация, но сега разбрах защо тези шкафове ми се струват безкрайни. Трябваше да извървя повече от три четвърти от коридора, докато стигна до буква Т. Чак на ТА27 открих папката за затвора Тарасов.
Ахнах. Папката беше дебела, пълна е всякакви документи. Имаше цели страници, посветени на историята на затвора и схемите за преместванията му, архитектурните планове на всяка от сградите. Направо не можех да повярвам. Какво ли щеше да ми е от полза? Отговорът дойде бързо: всичко. Затворих чекмеджето и пъхнах папката под мишницата си. Добре. Време беше да изчезвам оттук.
Обърнах се и се насочих към изхода, като леко подтичвах. Сега, след като се бях сдобила с всичко, от което се нуждаех, исках час по-скоро да се махна. Бях почти стигнала, когато чух тихо изщракване и вратата се отвори. Заковах се на място, когато един дампир, когото не познавах, премина през нея. Той също се закова, явно изненадан. Приех го като малка милост, че не ме притисна незабавно към стената и не започна да ме разпитва.
— Ти си Роуз Хатауей — рече той. Мили Боже. Имаше ли някой, който не ме познаваше?
Стегнах се, несигурна какво да очаквам, но заговорих с тон, сякаш срещата ни тук е нещо съвсем естествено.
— Признавам си, че съм аз. А ти кой си?
— Михаил Танър — отвърна той, все още озадачен. — Какво правиш тук?
— Изпълнявам едно поръчение — заявих безгрижно. Посочих папката. — Пазителят, който отговаря за архива тук долу, имаше нужда от нещо.
— Лъжеш — отсече той. — Аз съм пазителят, който отговаря за архива тук долу. Ако някой се нуждае от нещо, изпращат мен.
О, мамка му! Истина беше, че понякога и най-добрите планове могат да се провалят. Но докато стоях там, изведнъж ме осени странна мисъл. Той ми се струваше познат отнякъде: къдрава кестенява коса, среден ръст, наближаваше тридесетте. Всъщност доста готин. Но името му… имаше нещо в името му…