Въжетата се скъсаха точно когато отново напомнях на Даниъл да не ги пуска. Двете половини на моста се залюляха към страните на дървеното скеле, поднесени от тежестта на стъпилите върху тях. Е, нашата половина се разклати яко. Но ние бяхме подготвени, докато тримата преследвачи зад нас не бяха. Двама паднаха. Единият едва успя да се улови за дъската, но тя му се изплъзна, преди да я хване по-здраво. Всъщност истинската височина беше метър и осемдесет, но ми бяха казали да я смятам за петнадесет метра и половина. Ако бяхме паднали от толкова високо, и двамата с Даниъл щяхме да сме мъртви.
Но напук на всичко той все още се държеше за въжето. Аз също висях и в мига, в който въжето и дървото се опряха в скелето, започнах да се катеря по него като по стълба. Не беше лесно да се изкачвам над Даниъл, но се справих, което ми даде още една възможност да му кажа да не се пуска. Рандъл, който ни чакаше отпред, не беше паднал. Когато срязах моста, той беше стъпил върху него и действието ми го изненада. Рандъл бе изгубил равновесие, но бързо го възстанови. В момента се полюшваше заедно с въжето, докато се опитваше да се изкачи до неподвижните дъски над него. Беше много по-близо до тях от мен, но аз го сграбчих за крака и го спрях. Дръпнах го към себе си. Той успя да се задържи на моста и двамата се сбихме. Знаех, че навярно няма да успея да го съборя, но все повече го притисках. Най-сетне пуснах ножа, който държах, и измъкнах кола от колана си — още едно поредно изпитание за умението ми да пазя равновесие. Неудобната поза на Рандъл ми откри път към сърцето му и аз незабавно се възползвах.
За изпитите бяхме снабдени с колове с притъпени остриета, които да не нараняват кожата, но можеха да се използват с достатъчно сила, така че да убедят противниците, че знаем какво правим. Ударът ми беше идеален и Рандъл нямаше как да не признае, че би бил смъртоносен. Затова се пусна и падна от моста.
Остана ми само нелеката задача да убедя Даниъл да се изкатери нагоре. Отне ми доста време, но поведението му не се различаваше от това на уплашен морой. Бях благодарна, задето не реши, че един истински морой щеше да изпусне въжето и да падне.
След това предизвикателство последваха още много, но аз се биех с цялото си усърдие и мощ, като нито за миг не забавих темпото и не позволих на умората да ме завладее. Напълно се бях вживяла в битката и сетивата ми бяха фокусирани върху основните инстинкти: бий се, изплъзвай се, убивай.
В същото време трябваше да проявявам достатъчно изобретателност и да не се отпускам нито за миг. Иначе нямаше да съумея да реагирам на изненадата, както го сторих на моста. Справих се с всичко и се сражавах с цялата си ярост и умение, без да мисля за нищо друго, освен за поставените ми задачи. Опитвах се да не възприемам инструкторите като хора, които познавах. Отнасях се с тях като със стригои. Биех се открито и честно, без да отстъпвам.
Дори не разбрах кога свърши всичко. Стоях си просто в средата на арената и никой не ме нападна. Бях сама. Бавно започнах да осъзнавам отделни подробности от заобикалящия ме свят. Тълпата на пейките, която ме приветстваше. Неколцината инструктори, които си кимнаха един на друг и се присъединиха към бурните овации. Бясното препускане на сърцето ми.
Осъзнах, че всичко е приключило чак когато усмихнатата до уши Албърта ме дръпна за ръката. Изпитанието, което бях очаквала през целия си живот, свърши сякаш за миг.
— Ела с мен — подкани ме Албърта, прегърна ме през раменете и ме поведе към изхода. — Трябва да пийнеш вода и да седнеш.
Замаяна, аз се оставих да ме изведе от полигона, около който хората продължаваха да ме приветстват с радостни възгласи и да крещят името ми. Зад нас чух някой да казва, че трябва да се обяви прекъсване, за да се поправи моста. Албърта ме отведе до ограденото място за чакащи и нежно ме бутна да седна на една пейка. Някой се настани до мен и ми подаде бутилка с вода. Вдигнах глава и видях майка си. Сияещото й лице изразяваше чиста и неподправена гордост.
— Това ли беше? — попитах накрая.
Тя отново ме изненада с искрения си, развеселен смях.
— Това ли беше? — повтори. — Роуз, ти беше там почти час. Профуча през изпита с развети знамена — навярно най-добрият изпит, който някога са виждали в това училище.
— Наистина ли? Просто ми се стори… — Лесен не беше най-точната дума. — Беше като в мъгла, това е всичко.
Моята майка стисна ръката ми.
— Ти беше невероятна. Толкова, толкова се гордея с теб.