— Може ли да ви наричам Марк?
— Разбира се.
— На колко години си, Марк?
— На двайсет и осем.
— Колко си млад. Слушай, Марк. Струваш ми се много приятен, а аз знам колко страшен може да бъде съпругът ми. Поне на такъв се прави пред хората. Затова ти предлагам следното. Ако ми направиш една услуга, ще се погрижа Джон да не те тормози прекалено много. Той ме слуша.
— Много мило — отвърнах аз. — Независимо от това, ще ви направя услугата.
— Тя е лесна. Предай на съпруга ми, че съм звъняла. И му кажи: „Не забравяй.“
— Не забравяй — повторих аз.
— Браво. Той няма много да се зарадва на съобщението. И не го питай какво означава. — Тя зашепна театрално: — Така само ще го подразниш.
— Смятам, че ще се справя.
— Браво.
Прекъсна ни нов остър звън на телефон. Завъртях се на стола и погледнах към бюрото си. Лампичката на моя телефон светеше.
— Ами…
Съпругата на Мърсър ми спести неудобството.
— Това е сигурно някой от бандата, Марк. Трябва да прекъснем.
— Добре.
— Не забравяй да му предадеш съобщението ми. Пожелавам ти приятен ден. Пак ще се чуем.
— Добре. Приятен ден.
— И на теб.
Затворих и се втурнах с всички сили към бюрото си, като си повтарях Не забравяй, не забравяй. Ако не се сетех да предам съобщението, иронията щеше да ме довърши преди Мърсър.
— Детектив Марк Нелсън.
— Марк, ти ли си? Пийт се обажда.
Детектив Пийт Дуайър бе вторият след Мърсър. На интервюто той ми зададе повечето въпроси и ми се стори леко объркан и раздразнен от бумащината. Беше едър мъж с добродушно излъчване, който или се мръщеше, или бе готов да се намръщи. Факт е, че поне се постара да ме предразположи, и аз му бях искрено благодарен за усилията.
— Здрасти, Пийт. Аз малко…
— Хич не се притеснявай. Трябваш ни на местопрестъплението. Имаш ли химикалка?
— Аха.
Той ми обясни набързо за какво става дума. В покрайнините бил открит труп. Обстоятелствата били съмнителни. Саймън Дънкан, криминалистът в отдела на Мърсър, в момента обработвал местопрестъплението с колегите си. По тази причина все още не били излезли със становище, но било почти сигурно, че става въпрос за убийство. Трябвах им, за да започна да разпитвам съседите, и бе желателно да съм пристигнал преди поне половин час.
— Добре — отвърнах аз, докато трескаво записвах. — Къде да дойда?
3 декември, 21 часа и 10 минути до изгрева
10,10 часът
Ейлийн
След като поговори с Марк Нелсън, Ейлийн обиколи къщата от стая в стая. Сякаш очакваше нещо да се случи и не й се искаше да върши друго, докато не настъпи събитието. Междувременно просто не можеше да се успокои.
Странна работа. Този ден нямаше ангажименти и макар понякога сестра й да се отбиваше, никога не идваше, без да е звъннала предварително. Ейлийн нямаше спешни задачи, нито уговорки с някого и бе съвсем свободна. Изведнъж се чу почукване на външната врата и неочакваният звук сякаш уталожи безпокойството й.
Чувстваше се все така след уикенда. Не можеше да се успокои след съня си в петък вечерта.
Ейлийн дълго мисли за него, след като се събуди, а по-късно го обсъди с Джон. Сънят бе кратък, не се бе случило нищо разтърсващо, просто сънува как се събуди вкъщи и забеляза, че има промени, а част от вещите липсваха. Както става в сънищата, умът й измисли някакво обяснение за частица от секундата, но най-важното, което си спомняше, бе, че Джон я е напуснал. Затова неговите неща липсваха. Нямаше ги книгите, наслагани под различен ъгъл по полиците. Някои от картините бяха свалени от стената, а на тяхно място бяха останали по-светли петна. Дрехите й, подредени в общия им гардероб, приличаха на шарен баркод.
— Надявам се не си намислил да хукнеш някъде — подхвърли тя, докато закусваха.
По гласа й личеше, че не говори сериозно, но въпреки това с нетърпение очакваше да чуе отговора му. Ейлийн често говореше с него за сънищата, които я притесняваха. Понякога дори си измисляше по нещо, за да може по завоалиран начин да обсъди с него даден проблем. Джон не знаеше за тези нейни хитрини, но двамата бяха женени дълго и я познаваше достатъчно добре, за да схване кога тя се нуждае от увереността, която винаги й даваше. Нямаше да е естествено, ако през трийсетте години съвместен живот не се бе научил да чете между редовете.
— Прекалено стар съм, за да хукна нанякъде — бе отвърнал той.
— Това ли е единствената причина?
Той се бе замислил.
— И твърде уморен.
— Е, тогава няма проблем.
И Джон, и Ейлийн умееха да разбират недоизказаното. Тя бе забелязала, че първият му отговор винаги бе шеговит, докато вторият — по-обмислен. Имаше още стотици причини, поради които съпругът й не би я напуснал, разбира се, но той знаеше, че тя би ги приела за даденост. Вместо това бе признал нещо важно. Натрупалата се умора.