Плувай, мислех си аз. Плувай с всички сили.
Забелязах колко е бурно морето далече от брега — имаше вълни, а около краката и гърдите ми се завихряше течение. Плувах с огромно усилие и ми се стори, че е минало безкрайно дълго време, преди да спра и забележа, че съм се отдалечил още повече от плажа.
Лиз също плуваше, бяхме съвсем близо един до друг. Погледнах я и забелязах собствената си паника, отразена на лицето й. Това бе преломната точка — никога досега не я бях виждал уплашена. Обикновено тя бе напълно спокойна и умееше да се владее.
Викай, нареди тя.
Започнахме да викаме за помощ, но на брега нямаше жив човек.
Никога през живота си не бях крещял за помощ и тази работа ми се стори глупава и безсмислена. При все това не спирах да викам с всички сили, наистина не спирах. Над шума на вълните чувах и нейния глас.
Виках и плувах, докато една вълна не ме блъсна в гръб и не ме заля. Дробовете ми се напълниха с вода, а когато най-сетне изплувах, започнах да кашлям и да се задушавам. Очите ми смъдяха. Светът около мен се превърна в неясно размазано изображение. Лиз бе останала далеч зад мен и приличаше на мъгливо петно. Обливаха я прииждащи черни вълни. Опитваха се да ми я отнемат.
Налага се да плуваме.
Пробвах отново, замахвах с всички сили, бях сляп, само на моменти виждах небесната синева. Бях обзет от прекалено силна паника, за да се контролирам, а морето ме теглеше надолу. Съзнавах, че ще умра. Никога преди не ме бе завладявал такъв първичен страх. Борех се с вълните, напрягах ръце толкова силно, че мускулите ми започнаха да се схващат. Не мислех за абсолютно нищо: бях най-обикновено животно, което усещаше как смъртта настъпва към него и се бори отчаяно, за да избяга. Дори не се сещах за Лиз. В този момент мислех единствено за себе си.
Накратко, аз стигнах до брега, тя не успя.
Отне ми минута — дали имаше и минута, — докато стъпя на брега. Бях само по бански, но ми се струваше, че съм плувал облечен. Ръцете и краката ми тежаха от умора. Отпуснах се на колене на пясъка, след това се подпрях и на лакти. Кашлях и плюех вода, след това се опитвах да си поема дъх. Когато задишах нормално, се насилих да се изправя и се обърнах да погледна морето. Започнах да я викам.
Никой не можеше да направи нищо.
Ами погребението! Приятели, колеги; моите родители, нейните родители. Морето така и не изхвърли тялото на Лиз. Насъбралите се опечалени се бяха подредили около късче земя, което никога нямаше да може да се нарече истински гроб. Шалът на майка й потрепваше при всеки порив на вятъра. Тя ми каза:
— Не си могъл да направиш нищо, Марк.
При тези думи аз се разплаках, но все пак ги запомних и приех. Това единствено изречение се бе свило в сърцето на снимката, която показвах на хората. Същото бе и със снимката на Джоуди — който я видеше, щеше да се усмихне и да каже нещо любезно, да направи комплимент. Хората щяха да кимат състрадателно също както когато разказвах за Лиз. Никой не можеше да направи нищо, тъкмо това бе тъжното. Никой нямаше да рови, за да открие истината, скрита под повърхността.
Не можех да подам снимката на Скот просто така. Ако исках да разбера тайните му, трябваше да съм готов да покажа своята.
— Стоях на брега — обяснявах аз. — . Търсех я е поглед. Не спирах да крещя името й. И ето че я видях.
Беше във водата, може би на петдесет метра от брега. По някаква случайност бях успял да избягам от течението, докато Лиз почти не бе напреднала.
— Крещеше нещо, което не успях да чуя. Може би просто викаше.
Виждах я. Виждах я ясно. Виждах ужаса, паниката и болката, изписали се по лицето й.
Най-сетне Скот се бе обърнал към мен. Беше спрял да плаче, макар и част от лицето му — онази, която се виждаше — да бе зачервена, подпухнала и лъщяща на светлината. Не бях толкова наивен, та да си въобразя, че като споделя миналото си с него, ще отприщя спомените му. Но поне го бях накарал да ме погледне. Слушаше ме внимателно. Бях привлякъл вниманието му и щях да се опитам да го задържа, докато мога.
— Влязох отново във водата — продължих аз. — Само до коленете. Махах й, крещях, че всичко ще бъде наред, че трябва да продължи да плува. Само че морето бе много бурно. В един момент бе пред очите ми, в следващия — изчезна.
Спомням си последния път, когато я видях. Приличаше на буква Y, която се подаваше над вълните. След това пред погледа ми останаха единствено вълните, но аз продължих да крещя всичко ще бъде наред към нищото.