— Не се ли върнахте? — попита Скот.
— Исках да се върна — отвърнах аз. — Понечих да го направя. Само че не посмях. Бях прекалено уплашен, за да вляза отново във водата. И така, годеницата ми се удави.
Скот ме наблюдаваше шокиран. Чувах тихото му дишане.
Усмихнах се с известно усилие.
— Дълбоко в себе си знам, че не можех да направя абсолютно нищо. Ако се бях върнал във водата, тогава и аз щях да се удавя. Тя бе по-опитна плувкиня от мен. Независимо от това и до ден-днешен продължавам да се обвинявам заради онова, което не направих. Можех поне да опитам да я спася, но не го сторих, защото се страхувах да не се удавя аз. Разбираш ли ме?
Той кимна бавно.
— В известен смисъл това е играта — обяснявах аз. — Това е същността на всичко онова, което убиецът извършва. Натрупва нещата, за да задуши жертвата и тя да не може да се справи. Накрая й остава единствено възможността да се оттегли. Всеки би постъпил по същия начин. Само че не мога да си представя какви мисли са се въртели в главата на Лиз, когато е умирала. Дори не искам да знам.
В този момент Скот ми се стори толкова отчаян, толкова безпомощен, че ми се прииска да си взема думите обратно. Вече бяхме нагазили в дълбокото и щеше да е по-трудно да се оттегля, отколкото да премина от другата страна.
— Изоставих я — призна той.
Кимнах.
— Сигурно. В момента си в същото положение, в което бях и аз на онзи плаж. Приятелката ти е още жива, Скот.
Да сравниш собствените си изживявания с тези на човека отсреща — едно от основните правила по време на разпит. Този път искрено вярвах в правотата му.
— В случая ти си по-добре от мен. По свой начин все още имаш възможност да се върнеш и да я спасиш. Ако не го направиш, ще трябва да живееш с мисълта за бездействието си и всички ще проявят разбиране. Моля те, не допускай моята грешка. Няма да можеш да живееш със себе си. Разбираш ли какво ти казвам?
Гласът му бе едва доловим, когато прошепна:
— Изоставих я.
Наведох се напред и стиснах ръце. Ако успеех да разбера нещо, то щеше да е в този момент.
— Какво си спомняш?
Въпросът увисна за момент и единственият звук в стаята бе тихото пиукане на монитора отстрани, който следеше пулса на Скот. Ударите бяха спокойни и равномерни.
— Той ми показа нещо. Един лист.
— В гората ли? Били сте в стара каменна сграда и той е разговарял с теб дълго. Тогава ли ти показа листа?
— Мисля, че да.
— Ти прочете ли го?
— Не исках да го чета, но той ме накара.
— Какво имаше на него?
— Беше имейл. — Той си пое дълбоко дъх. — Тя е имала връзка с Кевин Симпсън. Бившия й бизнес партньор.
— Добре.
Той поклати глава.
— Знаете за това, нали?
— Не. Знаехме само, че е прекарала известно време в къщата на Симпсън. Не исках да ти го казвам преди. Мъжът, който ви е отвлякъл, е сторил същото и с Кевин Симпсън. Бил е убит вчера сутринта.
— Радвам се.
Не отговорих.
Скот мълчеше. Лицето му стана безизразно, но не успя да задържи това изражение и то се промени. Гняв ли бе това? Може би мъка или самосъжаление? Така и не успях да разбера.
Не спирай.
— Значи ти е показал имейла — настоях аз. — Какво стана след това?
— Казах му, че се предавам — спомняше си той. — Просто го казах. Предавам се. Повтарях го отново и отново, за да разбере и да престане да ме наранява.
Кимнах.
— После?
— Той… пусна ме. — Скот подсмъркна. — Господи, просто ме остави да си вървя. Бях свободен. Изоставих я.
Горях от нетърпение да го подтикна да ми разкаже още, но се насилих да запазя спокойствие.
— Развърза ли те? Как разбра накъде да тръгнеш?
— Не. — Скот се намръщи. — Повървя с мен известно време. Струва ми се, няколко минути. Прекосихме някаква река, след това пресякохме една пътека. Не спря да ми говори. Обясняваше ми, че ще се погрижи за всичко, че съм взел правилното решение. Дори ми каза, че ако искам, мога да се върна. Тогава спряхме и той ме насочи към дърветата. Каза ми в каква посока да поема.
Прекосихме някаква река, след това пресякохме една пътека.
Единственото ми желание бе да се втурна надолу с всички сили. Екипите се бяха насочили в грешна посока. Реката бе на север в горната част на „п“-то. А лагерът на убиеца бе на няколко минути оттам.
Той ме погледна, без да крие отчаянието си.
— И аз… избягах.
Усмихнах му се немощно, след това пристъпих към него и поставих ръка на рамото му.
— Благодаря ти — въздъхнах аз. — Направи всичко, което беше по силите ти. Следващия път, когато се кача тук, ще бъде, за да ти кажа, че сме открили Джоуди и сме пипнали мъжа, който ти е причинил цялата тази болка.