Той отново се разплака. Но поне кимна.
Стиснах го отново за рамото, след това станах и прекрачих към вратата. Отворих я и се обърнах назад. От коридора нахлу светлина, но не стигна до леглото.
— Полицай.
В този момент ми се стори напълно спокоен, въпреки че плачеше.
— Каквото и да се случи… благодаря ви.
— Скоро ще се върна, Скот.
Излязох в коридора и затворих тихо вратата. В следващия миг хукнах.
4 декември, 1 час и 50 минути до изгрева
5,30 часът
Ейлийн
Пробва да се свърже с Джон още веднъж.
Пръстът й трепереше, докато натискаше бутона за пренабиране, цялата й ръка се тресеше, когато поднасяше слушалката към ухото си. Още веднъж, за последен път. Той си бе изключил телефона и Ейлийн се опитваше да се свърже с него отново и отново, убедена, че следващия път ще вдигне. Връзка обаче нямаше.
Запокити слушалката към другия край на кабинета. Тя се блъсна в стената и падна на пода на две отделни парчета — клавиатурата вързана с тънки жички към основното тяло. Дори не можеше да счупи един телефон както трябва.
Ейлийн се отпусна тежко, столът се плъзна на колелцата си назад и се блъсна в стената.
Втората бутилка вино бе на масата пред нея. Кой знае как, бе успяла да изпие две трети, преди да я остави и да си легне. Празната чаша беше покрита с отпечатъци, останали от снощи. Мисълта да допие остатъка й се стори изключително примамлива. Само че вече не бе прекалено късно за пиене, а прекалено рано. А два часа сън съвсем не бяха достатъчни, за да заличат тежките мисли. Доказателството лежеше на парчета на пода. За Ейлийн бе напълно нетипично да се остави на подобен прилив на разочарование и безсилие. Алкохолът бе събудил чувствата й и я бе подтикнал към безразсъдство.
Защо ми причини това, Джон?
Нима искаше прекалено много от него? Нали двамата трябваше да са партньори — нали на това бе посветила живота си през последните години. Целият й свят бе рухнал при нервния срив на съпруга й. Тогава тя усети страх, какъвто не бе изпитвала никога досега. Мисълта, че може да се случи отново, че той би рискувал да я подложи отново на…
Нима искаше прекалено много?
Дори не й бе позвънил. Тя поиска нещо толкова дребно и незначително на фона на всичко, което бе сторила за него, а той не направи даже и толкова.
Мислите на Ейлийн приличаха на кола, която се лута в мъглата. Единственото, което можеше да направи, бе да остави чувствата да я водят. Беше нещастна, разгневена, но най-вече наранена. Много наранена.
Това й бе причинил собственият й съпруг. След всичката й любов, подкрепа и болка, след като поиска толкова малко в замяна, той просто… беше я отблъснал заради нещо по-важно за него, което можеше да съсипе и двамата. Бе я излъгал, отритнал, не й даде нищичко. Изобщо не го интересуваше как се чувства тя.
Изобщо не се интересува от теб.
Ейлийн усети как лицето й се изопва. Осъзна, че е седнала на стола му, втренчила се е в прозореца, с изражение на горчива омраза.
След телефонното обаждане на Хънтър тя остана неподвижна и объркана. После набра мобилния на Джон. Телефонът не спираше да звъни и неочаквано прекъсна. Ейлийн погледна слушалката, неспособна да повярва, сетне опита отново. Връзка нямаше. Той си беше изключил апарата.
Той знаеше.
След това в продължение на няколко минути обикаляше от стая в стая, за да запали всички лампи.
Според мен имаш право да знаеш, й бе казал Хънтър, над какво работи съпруга ти.
Ейлийн щракваше ключа и светлината обливаше стаята, а тя тръгваше към следващата. Посягаше рязко към поредния ключ, в поредната стая, сякаш се бе случило нещо извънредно и трябваше да вдигне всички обитатели на къщата.
Погнал е мъжа, който уби Андрю Дайсън.
Положи огромно усилие, за да не издаде учудването си и да реагира с пълно безразличие. Така ли?
Докато обикаляше дома си и го събуждаше, паниката се опитваше да я завладее и същевременно я тласкаше напред.
Допуснал е огромната грешка да премълчи какво става не само пред теб. Отстранен е от случая.
Сигурна съм, че сте особено доволен от това развитие на нещата, детектив Хънтър.
Ейлийн усети как гърлото й се стяга и не й достига въздух. Сякаш сърцето й се бе превърнало в свит юмрук, който се изтласкваше някъде нагоре. Не можеше да направи абсолютно нищо, за да му попречи да изскочи навън. Единственият й шанс бе да отложи неизбежното.