Скоро ще се прибере при теб. Там му е мястото.
Докато запали всички лампи в къщата, страхът се бе загнездил в гърлото й. Накрая застана в светлата студена кухня, без да знае какво да направи. Беше я излъгал. Как можа! Стоеше в кухнята и си припомняше последните думи, които каза на Хънтър, преди да затвори.
Затова ли ме събудихте, за да ми кажете това? Да не би да си въобразявате, че не знаех? Подценявате Джон, както подценявате и мен. Направете ни една услуга, престанете да си губите времето.
Беше ли успяла да зареди гласа си с достатъчно злоба и презрение? Едва ли. Сигурна бе, че Хънтър е доловил колко разстроена и бясна е. Поне се надяваше да не е влошила нещата. Той бе нищо за нея — един от хората, които не умееха да се издигнат и единственият им шанс бе да повалят другите, за да си доставят дребно удоволствие. Тези нещастници знаеха отлично, че са жалки. Нека Хънтър се радва на постигнатото. За съжаление всичко това се трупаше на гърба на Джон. По време на разговора Ейлийн беше защитила напълно инстинктивно съпруга си, но знаеше, че случилото се засяга колкото него, толкова и нея. Вече не я интересуваше как се чувства той.
Той те отряза.
След това нахлу паниката. Не я повали, тя не падна, въпреки това усети, че едва успява да се владее. Поемаше си бавно дъх, на дълбоки глътки и опитваше да се успокои. Остана така дълго и нарочно не мислеше за нищо. Най-сетне осъзна, че пръстите й са се впили в ръцете и трябва да предприеме нещо.
Затова пое към горния етаж, стъпало по стъпало, сякаш изкачваше стръмна планина. През всичкото време си повтаряше: Станала е грешка. Той не е искал да си изключи телефона. Не го е направил нарочно.
Не би постъпил така с мен.
Върна се в кабинета и вдигна телефона.
Само че той бе счупен.
Ейлийн се приближи до компютъра и погледна стената зад него, където Джон бе закачил своите неща.
Там бяха окачени петдесет, може би дори шейсет изрезки от вестници, които се съчетаваха в колаж от цветове, форми и размери. Имаше разпечатки на стари файлове, несъмнено онези, в които бе единствената подробност, довела до разрешаване на случаите. Имаше и снимки, статии. Сертификатите му, сложени в рамки. Снимки на екипа.
Всичко заедно говореше за състоянието на ума му. Джон ги използваше, за да фокусира идеите си и да черпи вдъхновение от тях, но Ейлийн разбираше накъде са насочени мислите му. Пред нея бяха интересите му, всичко онова, което го занимаваше.
Къде бе нейното място? Къде попадаше съпругата му?
Отговорът бе, че място за нея нямаше, поне не и на тази стена. Джон държеше тези две страни от живота си отделени, сигурно за да не се изгуби Ейлийн сред проблемите, свързани с работата. На бюрото до компютъра стояха две снимки. Първата беше копие на фотографията, изложена на долния етаж — от сватбата им. На втората снимка, направена съвсем скоро, бе само Ейлийн. Тогава те обичах, сякаш говореше лицето й. Колко време е минало, а аз все още те обичам.
Тя мигна, за да пропъди сълзите — не, недей, — и погледна стената.
Най-новите попадения бяха поставени от дясната страна на стената. Забеляза малка снимка на Андрю Дайсън, колегата, когото съпругът й бе загубил и чието убийство се бе превърнало в повратна точка в живота му. Той беше закачил и словото, което имаше намерение да прочете на погребалната служба, прекъснато от настъпилата криза.
Заспивам убеден
Че дрямката ми ще бъде необезпокоявана;
И макар да съм сляп и глух за целия свят,
Няма да бъда забравен,
Ще продължа живота в мислите и делата
На онези, що обичам.
Епитафия от Самюел Бътлър
Ейлийн я прочете отново и се съсредоточи над последните три реда.
Няма да бъда забравен, ще продължа живота в мислите и делата на онези, що обичам.
Джон бе приел присърце тези думи. Бе усетила болката, загнездила се в душата му след случилото се. А работата му беше особено важна за него; така и не бе успял да прикрие напрежението и разочарованието, че стои бездеен вкъщи. Наблюдаваше го през цялото му възстановяване, бе забелязала апатията, с която обикаля къщата. Дори в началото, когато все още имаше сили да се преструва пред себе си, че той няма повече да се върне на работа, Ейлийн знаеше, че съпругът й се чувства като зад решетки. Между същността на Джон и неспособността му да работи се бе спуснала непоклатима бариера. За нея беше допринесъл отвратителният човек, причинил това на Андрю.