През последните две години решетките подчертаваха тъгата в очите на съпруга й. След известно време единствено страхът на Ейлийн успяваше да ги държи на място. Тя го обичаше и се бе примирила. Беше ги премахнала и бе пуснала Джон навън, след като го накара да обещае да не се отдалечава прекалено много. А сега, след като убиецът се бе появил, той бе хукнал след него. Нима беше чак толкова сляпа, та да не разбере, че е неизбежно? Той й бе съпруг; тя знаеше с какво се занимава. Много отдавна, преди години, го обичаше, защото бе отдаден на работата, трудеше се упорито, бе готов да помага на хората и да ги спасява.
Сега, след кризата, същите тези неща я ужасяваха. Ами ако се случеше отново?
Ейлийн се отпусна на стола и затвори очи.
Трябваше сама да се сети, че отново ще стигнат дотук. В опитите си да го задържи, тя бе опитвала да го накара да престане да бъде мъжът, когото обичаше в продължение на толкова години. Джон бе пробвал да се превърне в нов човек заради нея, но се оказа, че не успява. Тъкмо тази разлика — несъответствието между онова, което тя искаше от него, и собствените му стремежи в момента — ги разделяше. Изглеждаше непреодолимо. Ейлийн усети, че не издържа повече. Не можеше да го понесе.
Остана седнала на стола му, със затворени очи. Потриваше леко с пръст долната си устна и не знаеше какво да направи. Имаше чувството, че Джон се е превърнал в малка точица някъде на хоризонта. Беше прекалено изморена, за да продължи да гледа след него. Той не й бе оставил друг избор. Отнесъл бе живота й със себе си, без да я попита дали е съгласна, или не.
Добре, Джон, помисли си тя. След като искаш да е така…
Ейлийн постоя седнала още малко и продължи да мисли. След това стана, отиде до телефона и се зае да го сглоби.
4 декември, 1 час и 30 минути до изгрева
5,50 часът
Марк
Трийсет минути след разговора ми със Скот, разглеждах едно от произведенията му, бях отново в гардеробната и слушах как водата клокочи по тръбите. Грег работеше в апартамента и всички доказателства, които бе успял да събере, се намираха добавени към файла. Не бе направил опит да се свърже с нас. Сигурно вече беше разбрал какво се е случило в резултат от намесата му и бе научил за нещастието в гората. Питах се какви ли мисли му се въртят в главата.
На средния лаптоп се виждаше карта. Повечето кръгчета се бяха събрали до вана, от който се осъществяваха комуникациите, но малка група от четирима се движеше. Бяха преминали четвърт от пътя на екрана.
От новите данни ме заболя. Секундите се точеха безкрайно дълги, мониторът не трепваше и кръгчетата не се местеха. След това настъпи раздвижване и те поеха в правилната посока, макар напредъкът им да бе мъчително бавен.
Междувременно се взирах в работата на Скот. На нея се виждаше лице, нарисувано в отсенки на зеленото и кафявото, превърнато в блокчета цвят. Ако човек присвиеше очи, тогава всичко си идваше на мястото, иначе се превръщаше в неразгадаем образ. Беше прекрасно направено, казах си аз, въпреки че контекстът ми се стори зловещ. Лицето сякаш надаваше писък, все едно се разпадаше и заприличваше на супа.
Тази седмица бях в отпуска, припомних си аз думите на Скот. Имах малко работа на компютъра. Фотоизкуство.
Разбрах. Художник ли си?
Не.
Картината бе добра, помислих си аз. Не разбирах защо се въздържаше да признае очевидния си талант. Колкото повече гледах творбата, толкова по-осезаема ми се струваше болката. До голяма степен това бе въображението ми, но все едно чувах оглушителен вик, предизвикан от мъка и болка. Помогнете ми.
Картата трепна отново и кръгчетата продължиха бавния си напредък.
Поне в това отношение правехме всичко по силите си.
След като се втурнах в импровизирания офис, отворих отново прозорчето към свързочния екип и настоях за вниманието им. Притеснявах се да не попадна на Хънтър. Нямах абсолютно никаква представа какво да кажа, ако той е там. Добре че отговори Мърсър.
Все още изглеждаше изтощен, но комбинацията от адреналин и леден утринен въздух го бяха съживили малко.
— Току-що пристигам. — Той погледна отчаяно настрани от камерата. — Хънтър още не е дошъл, останалите са вътре във вана. Наистина е спрял издирването. Всички знаят, че случаят е прехвърлен на него, но досега никой не ме е потърсил за нищо.
— Ясно.
— Пийт поне е добре — продължи той. — И това е нещо.
— Знам. Господине, насочили сме издирването в погрешната посока.
Тези думи привлякоха вниманието му. Той впи очи в камерата.