— Казвай.
— Току-що разговарях със Скот. Когато е излизал от гората, е пресякъл река. Била е близо до мястото, където е бил държан.
Още щом започнах да говоря, вниманието на Мърсър се насочи някъде настрани. Сигурно гледаше картата. Аз направих същото и двамата видяхме мястото едновременно.
— Ето го.
Бе малък район северно от реката. На екрана не се виждаха подробности, но приличаше на малко сечище с няколко сгради. Кликнах два пъти, за да получа повече информация. Нямаше кой знае какво, но според доклада навремето там е имало малка ферма, а сградите били използвани за животни.
Щом прочетох написаното, разбрах, че сме открили Джоуди.
— Той как е? — попита Мърсър.
— Добре, струва ми се. Ще бъде добре, ако спасим Джоуди навреме.
— Ще я спасим — увери ме Мърсър. — Пусни информацията в системата. Трябва да се задействам, преди да пристигне Хънтър.
— Някой от колегите ще тръгне ли с вас?
— Все някой ще тръгне.
Погледна ме за момент. За пръв път този ден усетих, че вниманието му е изцяло насочено към мен.
— Благодаря ти, Марк.
— Няма защо — отвърнах аз. — Пазете се.
Той не чу последните думи, защото бе затворил. Смалих прозореца и заредих записа на последния си разговор със Скот — последния за тази вечер. През следващите дни ни чакаха нови и се надявах да бъдат по-спокойни. А дотогава щяхме да сме намерили Джоуди.
Нещата не са в твои ръце, помислих си аз.
Всъщност сега бяха, но знаех, че облекчението, което изпитвах, не се дължеше изцяло на това. Разговорът със Скот приличаше по-скоро на моя изповед. Разкрих лъжа, която притискаше душата ми от прекалено отдавна, а след като се освободих от нея, ми олекна. Част от мен все още бе разкъсвана от болка, но поне сега я нямаше познатата тежест, която усилваше страданието ми. Вече знаех, че мога да си поема въздух по-спокойно.
Опитах се да си представя Лиз и не успях — лицето й бе потънало в сянка. Най-сетне се осмелих да изпитам надежда и да си представя как тя ми се усмихва.
На всеки няколко секунди екранът трепваше и кръговете се преместваха напред на частица от сантиметъра.
Все още не бяха дори на половината път. Имах нужда да се занимавам с нещо, за да се разсея. Включих имейлите между Скот и Джоуди, които Грег бе намерил в нейния компютър.
Усещах се много свързан със Скот и ми се струваше тъжно, дори неудобно да чета подробности от живота на Джоуди. Интимните й мисли и съобщения не бяха нищо повече от доказателствен материал, който бе особено важен за нас. Имейлите показваха връзката между Джоуди и Кевин Симпсън и разкриваха неизречените проблеми между нея и Скот. Именно те бяха разковничето на случая.
Жертвата бе тяхната връзка.
Кликнах върху имейлите и прегледах съдържанието им още веднъж.
Първият бе от Кевин. Звучеше предпазливо, приятелски.
Как си? — пишеше той. — Странно ми е, че изчезна така от живота ми. Разбирам какво става, но все пак ми се струва странно. Ако не искаш да отговориш, няма да се обидя.
Може и да бе глупаво, но съдържанието ми допадна. Имейлът бе изпратен преди месец и бе формулиран като за човек, с когото някой е изгубил контакт много отдавна. Нямаше значение дали връзката им е била къса или дълга, но въздъхнах облекчено заради Скот, защото разбрах, че тя не му е изневерявала през последните две години.
Погледнах датите и се оказа, че Джоуди е събрала кураж да отговори седмица по-късно. Представих си как преценява дали да напише нещо, или да остави нещата такива, каквито са.
Добре съм — отговаряше най-сетне тя. — Справям се. Всичко си е същото, няма нищо интересно. Ненавиждам работата си. Как върви „нашата" работа? Чау-бау.
KKЛ бе фирмата, която бяха започнали заедно, същата, която Джоуди бе зарязала, за да спаси връзката си със Скот. Следващите няколко имейла бяха посветени на KKЛ и всичко случило се, докато тя и Кевин не бяха поддържали отношения. Бизнесът вървял добре, обясняваше Симпсън.
Вече имам шестнайсет служители. Можеш ли да повярваш? Аз съм мениджър! А помниш ли, че не можех дори със себе си да се оправя?
Джоуди отговаряше любезно, макар сигурно да я е заболяло, когато е разбрала, че той постига успехи и без нея. Може би просто се е опитвала да си даде кураж.
Гордея се с теб — пишеше тя! — Въпреки че ако бях с теб, щеше да постигнеш още повече успехи…
Никога не съм искал да си тръгваш — отговаряше той. — Молих те да не го правиш, помниш ли? Всъщност, по-точно казано, „умолявах “ те, но това е вече минало.