Коленичи пред вратата, стиснала цял метър кабел с парченце пластмаса накрая.
Отново надникна през пролуката. Мъжът не беше помръднал. Продължаваше да лежи, където и преди. Очевидно спеше. Очевидно. Не бе сигурна, защото не виждаше лицето му. Може би огънят го хипнотизираше и мислите му бяха изгубени в пламъците. Възможно бе и да я чакаше да опита да избяга.
Майната му, помисли си Джоуди. По един или друг начин щеше да разбере.
Просто действай, нареди гласът.
Той й се стори много по-убеден в правотата си, отколкото преди, но сега вече и имаше право. Когато се отпусна на импровизираната каменна седалка, той я убеждаваше, че още нищо не е свършило. Повтаряше й да се насочи към онова, което знаеше. Макар Джоуди да бе убедена, че не разполага с нищо, може би грешеше. Дали пък нямаше някоя незначителна подробност, за която не се бе сетила? Дали в плана му нямаше някоя пукнатина, недостатък, който да й даде желаната възможност? Животът й можеше да бъде спасен или изгубен заради един маловажен детайл.
Преди години бе гледала предаване за серийните убийци. Имаше един, не му помнеше името, който отвличал жертвите си и ги държал дълго. С времето те ставали покорни и апатични. Били готови да направят всичко, само и само да остане похитителят им доволен, макар че резултатът накрая бил съвсем същият. Интервюираният полицай бе описал спокойно една от снимките, които бяха открили. Показвала жертвата — нито вързана, нито затворена, — седнала послушно, а пръстът на убиеца бил заврян в окото й. Подобно нещо нямаше да й се случи.
Затова Джоуди се върна назад доколкото й стигаха силите и се опита да систематизира онова, което знаеше.
Незастроеното петно.
Пътуването във вана.
Преходът през гората.
Подхлъзна се и за малко да падне.
Остана заключена тук.
Скот крещеше.
В този момент спря, убедена, че има нещо, което пропуска. Върна се отново.
Беше затворена тук. Това беше. Опита се, доколкото бе възможно, да си припомни всички усещания, но й хрумваха само общи впечатления. Гласът настояваше да наблюдава всичко и тя се бе постарала. Къде беше всичко, когато имаше нужда от него?
Премисли отново преживяното с надеждата да върне някой спомен.
Отговорът се появи секунда по-късно. Веднага се премести към вратата, коленичи на студения камък и опипа краищата. Дупката в дървото вече не я интересуваше, но тя продължи да опипва малко по-надолу.
Отговорът бе в онова, което не си спомняше.
Нямаше нито резе, нито верига.
А пък вратата бе затворена.
Ето. Не можа да достигне пролуката между вратата и рамката, но светлината от огъня я разкри. Тънката черна линия отвън представляваше заключалката.
Пулсът й се ускори.
Джоуди остана клекнала за кратко и отново се опита да извлече нещо от спомените си. Беше се навела и бе влязла в склада непохватно. Какво друго? Постепенно извика образите на онова, което бе видяла на влизане.
Ръждясала метална примка беше прикачена към камъка. Стара черна кука висеше на вратата.
Въодушевлението й полетя.
Погледна за последно през дупката, за да се увери, че мъжът не е помръднал. Той продължаваше да лежи. Дали наистина спеше? Моментът бе настъпил. Друг едва ли щеше да има.
Внимателно… много внимателно и бавно… Джоуди пъхна главата на микрофона в дупката. Вратата бе дебела, но дупката се оказа достатъчно широка, за да може да влезе показалецът й и да избута главата. Когато премина, тя промуши и кабела. Вървеше бавно. Главата се закачи на грубата повърхност на дървото отвън, кабелът се усука, но продължи да преминава, докато тежестта в самия край най-сетне го изтласка напред. Главата изтрака и Джоуди се намръщи.
Продължавай.
Пъхна още кабел.
Стискаше здраво щифта, който се свързваше с айпода. Когато почти целият кабел бе навън, тя отново надникна през дупката.
Мъжа го нямаше.
Не!
Не можеше да повярва на очите си. Пред нея бяха само огънят, който пукаше и щеше да угасне всеки момент, и смачканото одеяло, на което той бе лежал. Беше закъсняла.
Успокой се. Мисли.
Добре, каза си тя. Стъпки — би трябвало да види стъпките му в снега. В нейната посока нямаше следи, което означаваше, че той не беше забелязал кабела, докато го е прокарвала през вратата. Ако бе видял, защо още не бе дошъл?
Наскоро направени стъпки се отдалечаваха наляво — обратната посока на тази, в която държеше Скот. Доколкото си спомняше, това бе пътят през гората. Натам нямаше следи. Значи, накъдето и да бе тръгнал, посоката бе навътре сред дърветата.
Ослуша се. Не чу нищо.