Наблюдава го през целия уикенд и си каза, че изтощението е просто част от проблема. Сънят по принцип оправяше нещата. През последните няколко седмици Джон спеше добре, ала сутрин се будеше малко по-изморен от предишната вечер. Твърде объркан бе по-точното определение за състоянието му. За да избягаш нанякъде, ти трябва отправна точка и посока, в която да поемеш.
И така, след като си поговори с Марк Нелсън, Ейлийн обиколи къщата и се запита дали назначението на новия детектив не притеснява съпруга й. Напомня ми за мен самия, бе казал Джон, макар по гласа му да личеше, че не е сигурен дали това е добре или зле. Може да е идването на новото момче, реши тя, докато се опитваше да разсъждава като съпруга си. Може би той просто се опитваше да намери заместник на Андрю. А може и да не беше нищо конкретно. През последните две години добрите и лошите моменти се редуваха и тя невинаги успяваше да се справи. Понякога на Джон просто не му достигаше енергия да се надигне от леглото. Друг път си бе същият, както преди кризата. Каквото и да ставаше в момента, имаше някаква причина и на нея й се искаше да поговорят, точно както…
Чук, чук, чук, чук, чук.
Тя спря. Някой бе застанал на вратата, на входа, който използваха клиентите й. Нямаше нужда да проверява графика си, защото никога не забравяше записан ангажимент. Беше четвъртък, свободният й ден. Личната й работна седмица бе приключила вчера.
— Един момент, ако обичате.
Ейлийн се погледна критично в стъклената вратичка на един от кухненските шкафове. Никак не се грижеше за вида си, когато не очакваше пациенти. Макар да не беше суетна, бе много важно да има професионален вид, когато приема хора. Поради естеството на консултациите бе особено важно цялата лична информация да идва еднопосочно. Изглеждаше доста небрежна — дънки и блуза, — но поне косата й бе в приличен вид. Добре че не си бе сложила маска на лицето.
Чук, чук, чук.
— Помолих да изчакате.
Въпреки това гостът продължаваше да думка. Ейлийн пристъпи до вратата притеснена и раздразнена. Когато посегна към бравата, потисна второто чувство колкото можеше по-дълбоко. Наложи професионалната си маска, защото не можеше да позволи някой да забележи, че е недоволна.
Преди да отвори, погледна през шпионката.
Пред вратата бе застанал Джеймс Риърдън.
Беше пъхнал едната си ръка в джоба и нервничеше. Обръщаше се нетърпеливо към алеята, сякаш търсеше някого с поглед.
Ейлийн вдигна ръка, за да дръпне предпазната верига, след това се поколеба. Съветваше Риърдън вече цяла година, макар и не много редовно. Той бе от малкото й частни клиенти с досие и склонност към насилие. В клиниката бе свикнала с подобни пациенти, но там бе по-сигурно. Не би допуснала подобни хора в дома си, дори някой от тях да беше на свобода и да идваше просто да я посети.
В случая с Джеймс Риърдън обаче знаеше, че причините за проблемите му са домашните условия и алкохолът. По време на срещите им бе тих, любезен и проявяваше изключително уважение. Риърдън бе объркан млад мъж, но също така бе интелигентен и силно заинтересуван от процеса на лечение. Твърдо беше решен да участва без задръжки. Често се вълнуваше от темите, които разискваха, ала тя никога не се бе почувствала застрашена. Но пък досега и не го бе виждала в такова състояние.
Ейлийн отвори вратата, но остави веригата. Риърдън се стресна и насочи вниманието си към нея.
— Ейлийн.
— Здравей, Джеймс — отвърна предпазливо тя. — Съжалявам, но днес нямаме уговорка.
— Знам, съжалявам. — Той отново извърна очи настрани, след това я погледна. По лицето му се бяха изписали страх и мъка.
— Просто исках да ви кажа, че съжалявам.
— За какво съжаляваш, Джеймс?
— Постарах се, дадох всичко от себе си, честна дума. Толкова ми беше трудно през последната година.
— Знам.
— Но ти много ми помогна, наистина много. Беше единственият човек, който ми помагаше.
Изражението й остана непроменено, но онова, което той признаваше в момента, налагаше нов обрат в отношенията им. При нормални условия щеше да го поправи много тактично. Риърдън й плащаше, за да му помага, но помощта й бе твърде специфична и не изискваше от нея нищо повече от това да го изслушва. Оставяше го да говори, за да разбере етапи от живота си, всеки път нещо ново. Със сигурност не му бе приятелка.
— Просто ти помагах — отвърна Ейлийн.