Събудил се е и е влязъл навътре в гората.
Джоуди бавно изтегли кабела. Главата на микрофона бе овална, закривена, също като малка кукичка. След като можеше да се загнезди в ухото й, значи…
Кабелът се застопори. Тя си пое дълбоко дъх с надеждата паметта да не й изневери. Дано пред вратата да не бе пусната напречна летва. Дръпна по-силно.
В първия момент не стана нищо. След това, с тихо проскърцване на стар метал, куката се откачи от леглото си. Джоуди блъсна вратата и тя леко се открехна.
Страхотно!
Измъкна се с олюляване навън. Широкото пространство пред нея я обърка, но пък беше истинско удоволствие. Сърцето й бе готово да изскочи от гърдите. Беше свободна и трябваше да направи всичко по силите си, за да опази безценната си свобода.
Сечището бе по-малко, отколкото мислеше, имаше не повече от петнайсет метра до дърветата в далечния край. Огънят също се оказа близо. Топлината на угасващите пламъци я затопли веднага.
От дясната страна имаше още една каменна сграда. От лявата страна бяха стъпките, които водеха към гората. По-навътре, сред дърветата, се виждаше единствено тъмнина. В гората цареше тишина и спокойствие — не се чуваха почти никакви звуци. Усещаше се лек утринен полъх, който раздухваше пламъците и вледеняваше кожата й.
Огънят пропука.
Бягай.
Не можеше да хукне просто така. Може би Скот бе все още жив в другия склад, а дори да не беше, тя нямаше да го остави тук. Обичаше го, освен това той заслужаваше по-добра участ. Ако имаше как — вече можеше, — щеше да го потърси.
Джоуди се приближи до огъня. Почти всички дърва бяха изгорели, но цепениците в средата продължаваха да подхранват пламъците. Клекна и разрови пепелта по края. Грабна парче дърво, но го захвърли, след това посегна към ново.
Това щеше да стане. Бе широко почти колкото китката й, дълго около половин метър. Бе яко и заострено. Единият край бе почернял, а на места искреше в червено.
Течност за запалки, реши тя.
Видя и кутията — беше дръпната настрани от пламъците до една от каменните колони. Тя се приближи, наведе се и я взе.
Бе наполовина празна.
В същия момент Джоуди го видя. Застина на място.
Мъжът с дяволската маска бе застанал сред дърветата отляво, на не повече от десет метра. Стискаше нож и я наблюдаваше. Дори маската не успяваше да скрие, че е шокиран да я види навън.
Тя бавно се изправи на крака. Стисна течността за запалки в едната ръка и тлеещото дърво в другата. Налагаше се да ги държи близо едно до друго заради белезниците.
Той не каза нищо, но направи колеблива стъпка напред към сечището. В същия момент Джоуди отстъпи крачка назад към другата каменна сграда.
Бягай.
Няма. Прекалено късно беше, за да бяга. Никога нямаше да успее да му се изплъзне.
Каквото и да станеше, след всичко, което бе направила, нямаше намерение да изостави Скот.
4 декември, 50 минути до изгрева
6,30 часът
Марк
Отворих на екрана снимката на стената в дома на Карл Фармър и преместих прозорчето, така че да застане до паяжината от къщата на Кевин Симпсън.
Стихчето веднага привлече вниманието ми.
В тишината между дните
Губиш тъгата, наслоена от звездите.
Луната потъна и отстъпи на вълчите стъпки,
Дръзнали да се нахвърлят върху стадото.
По-рано се питах какво е породило тези думи, какво го тласкаше да прекъсва връзките в тези парцаливи паяжини. Стиховете все още не бяха идентифицирани, затова решихме, че 50/50 убиецът ги е сътворил сам. Следователно те отразяваха състоянието на ума му. Зяпнах думите. Разположените около тях паякови нишки приличаха на трофеи.
Вълчи стъпки.
Очевидно имаше някакъв религиозен елемент в стихотворението, макар да бе доста далече от общоприетото схващане за религия. Ами дяволската маска, помислих си аз. Той не я носеше единствено за да плаши жертвите или да прикрие самоличността си; използваше я заради онова, което тя означаваше за него. Дали не се възприемаше за демон? Или може би за някаква студена, пресметлива зла сила?
Престъпникът проучваше двойките дълго. Подслушваше ги, наблюдаваше ги и внимателно градеше планове.
Това са бележките му.
Събираше стадото, един след друг.
Когато ги навестеше, не се разсейваше и не губеше време. Говореше на жертвите тихо и внимателно. Вдъхваше им кураж дори когато замахваше с ножа или ги гореше. Не влагаше никакви емоции, не ги притискаше, докато ги измъчваше и им причиняваше болка. Нямаше никакъв сексуален елемент. Убиецът не се интересуваше от хората. Не нападаше тях, а връзката, която съществуваше между двамата. Методите му бяха просто средство, с което да постигне целта си, да извлече от тях онова, което го интересуваше.