Отпред гореше.
Удряше гърдите си, за да спре лумналите жълти пламъци, но те се оказаха прекалено много. Ръкавите му се подпалиха, след тях пламна маската, накрая и косата. Той запищя. Тя му беше причинила това и бе доволна от постигнатото. Косата му гореше като свещ.
Джоуди скочи.
Мъжът може и да гореше, но не изпускаше ножа. А тя не разполагаше с нищо.
Той се отпусна на колене и се притисна в снега. Затъркаля се ту по гръб, ту по корем. Разнесе се съскане и пращене. От тялото му започна да се вдига дим, докато гасеше пламъците.
Тичай.
Няма.
Вместо да хукне, тя прекоси сечището и ритна една от каменните колони. Не се получи нищо, затова ритна още по-силно. Мъжът се бе надигнал на колене и длани и крещеше от болка и гняв. Последен ритник и всичко рухна. Чу се проскърцване на метал; вдигна се облак пепел и прах, във въздуха се понесоха ярко оранжеви искри. Джоуди усети топлината им.
Майната ти, помисли си тя и грабна един от камъните. Беше колкото тухла и също толкова тежък.
Нападателят й опита да се вдигне на крака, но така и не успя. Подпря се на лакти.
Джоуди се заклатушка към него и вдигна камъка до гърдите си. Този тип нямаше да нарани никого повече. Нито нея, нито Скот. Нямаше да води в горите други жертви, нито да ги измъчва. Щеше да си плати за всичко, което бе извършил тази вечер.
Щеше да си плати скъпо.
Вдигна камъка, задържа го над себе си…
— Чакай!
…и го стовари върху главата му. Усети как ударът разтърсва ръцете й и си представи как мозъкът му става на пихтия в счупения череп. Той се просна на снега — бездиханен като празна черупка. С него бе свършено. Нямаше кръв.
Хайде отново, трябва да си сигурна.
— Стоп!
Чий беше този глас? — запита се тя. Неочаквано я стиснаха нечии ръце и я изтеглиха настрани. Тя се опита да се пребори, извърна се рязко, за да се изтръгне, и започна да рита.
— Махай се от мен!
Само че дланите се оказаха прекалено силни; някой я стисна и я вдигна от земята. Камъкът падна в снега.
— Всичко е наред — повтаряше гласът. — Всичко е наред. Ние сме от полицията.
Джоуди продължи да рита и да мята глава ту наляво, ту надясно, докато я пренасяха през сечището. През сълзи видя мъж в черен балтон да прикляква край нападателя й в снега, а след това я обърнаха на другата страна. Там чакаха още мъже.
Полицаи. Един от тях носеше дебело одеяло.
Успокой се.
Мъжът, който я бе сграбчил, я пусна внимателно, след това взе одеялото от другия полицай. Тя не спря да трепери, но го остави да я загърне. После се обърна и се отпусна в ръцете му.
Той я задържа, като през всичкото време шепнеше нещо, което тя така и не чу.
Мъжът край тялото заяви:
— Той е.
Полицаят я притисна още по-силно. Ако не беше той, досега да е паднала на земята. В същото време тялото й се тресеше от адреналин.
— Скот! — спомни си тя и се отдръпна от полицая.
— Всичко е наред.
Той я пусна и я погледна в очите.
— Скот е на сигурно място. В болницата е. Той ни помогна да те намерим.
Джоуди започна да се обърква. В болница. Как бе възможно да е в болница? Това нямаше никакъв смисъл. Защо го е пуснал мъжът? Тя погледна към другия склад на сечището. Едва сега забеляза, че има нещо нарисувано. Приличаше на… паяжина.
— Ама…
— Всичко е наред — отвърна отново полицаят. — Ще ви обясним по-късно. Важното е, че сте в безопасност.
Джоуди го погледна. Беше възрастен, солиден и тя си помисли, че никога досега не бе виждала толкова уморен човек. Изглеждаше на ръба на изтощението. За секунда й се стори, че е бил с нея през всяка минута тази нощ. Под видимата умора изражението на лицето му бе почти бащинско. Имаше и още нещо. Стори й се облекчен, но не беше само това. Стори й се спокоен. Отново се облегна на него. Поне за момента така беше най-лесно.
Той я прегърна нежно и прошепна:
— Открихме те.
4 декември, 32 минути до изгрева
6,48 часът
Марк
Паника.
Преди още да успея да събера идеите и мислите си в едно цяло, бях направил връзката с издирващия екип и вдигнах тревога. Единственото, което знаех със сигурност, бе, че трябва да разговарям с някого час по-скоро. В мен отново се надигна чувството, че нещо не е наред — само че този път беше стократно по-силно и тръгна в съвсем различна посока.
Зачаках.
В гардеробната бе непоносимо горещо и усетих как ме притиска клаустрофобия. Сигурно беше така още отначало, ала едва сега усетих, че не издържам. Луминесцентните светлини бръмчаха, шумовете в тръбите ме стряскаха. Замислих се за всички хора, работещи в болницата, и колко далече са от мен. В момента бях съвсем сам, дългите коридори бяха блокирани от огромни платна прашен найлон. Непрекъснато се оглеждах през рамо. Взирах се в ъглите и надничах навън.