Само че доказателството беше пред него, нали? Вярно бе, че Джоуди е нещастна, значи не бе толкова трудно да допусне, че отново му е изневерила. В този момент си я представи. Спря се на образа на Джоуди и Кевин. Кевин и Джоуди. Да, имаше логика.
Гласът на мъжа стана по-мил, галещ.
— Тя със сигурност не те обича.
Скот поклати глава.
Замисли се над всичко, което маскираният бе казал снощи. Картината, която Джоуди не искаше; флирта за една нощ с Кевин Симпсън; потиснатостта, която помрачаваше живота им, най-вече нейния, от толкова време. Представи си я как крачи из къщата, сякаш я бе затворил в клетка. Всеки ден ходеше на работата, която мразеше. Всяка сутрин, когато се събудеха, усещаше, че частица от нея умира. Докато живееше с него, всичките й светлини угасваха една по една.
Кога се бе усмихнала за последен път? Дори не успя да си спомни. Скот я обичаше толкова силно, че сърцето му се късаше, понеже не успяваше да й покаже колко много означава тя за него, каква важна част от живота му запълва. Можеше да каже или направи нещо, но нямаше да е достатъчно.
Бе готов на всичко, за да оправи нещата.
— Кажи ми, че я мразиш — настоя мъжът. — Тогава играта ще свърши. Болката ще престане…
Може би сега, макар че тя никога нямаше да разбере, пак бе готов на всичко.
— Няма.
Мъжът в дяволската маска го погледна неумолимо.
— Няма ли?
Скот трепереше от студ. Кожата му бе като мъртва. А болката бе толкова силна. Вероятно тъкмо заради това бе изпаднал почти в делириум. Нямаше смисъл да мисли. Усети как духът му полита и повтори отново:
— Няма. Обичам я.
Похитителят отново се отпусна на пети и наклони леко глава. Зад маската пролича, че е победен.
— Добре тогава.
Ето че Скот бе застанал пред каменната сграда. Мъжът бе срязал въжето, което стягаше ръцете му към бедрата, но не свали белезниците. Краката му бяха нестабилни, гърбът — превит и схванат. Маскираният свали дрехите му и го блъсна в тесния празен склад.
— Ще ти ги оставя.
Говореше за страниците, които стискаше в ръка. Постави ги върху дрехите и показа на Скот всяка поотделно.
Петстотин причини, поради които те обичам.
Скот усети как го притиска тъга, когато видя заглавието. Най-много му се искаше да бе довършил започнатото. Надяваше се тя да разбере.
Всичките двеста седемдесет и четири причини казваха: Разбирам, че не всичко е съвършено, най-малкото аз, но продължавам да полагам усилия, защото отчаяно се страхувам да не те изгубя.
Разплака се.
— Може ли да я видя?
— Не.
— Моля те. Позволи ми да я видя отново.
Следваше имейлът, само че той го обърна наопаки, така че черните ръкописни букви да са отгоре. Скот прочете горния ред — Уважаеми детектив Мърсър, — след това мъжът затвори вратата. Чу се проскърцване на метал и той дръпна резето.
— Защо? — хлипаше Скот. — Защо правиш всичко това?
Маскираният не му отговори. Вместо това се приближи към огъня и избра разгоряло се парче дърво. После стисна отвертката и посочи към гората.
— Тръгваме натам.
Нямаше представа накъде го води мъжът; бе прекалено тъмно, не виждаше добре и непрекъснато се препъваше. Похитителят използваше горящото дърво, за да го тласка напред — забиваше го в голия му гръб и предизвикваше взривове от болка. Скот бе ужасен. Знаеше какво ще се случи; образите се явяваха в главата му без каквато и да било причина, но знаеше, че са истина. Мъжът щеше да накара Скот да легне по очи върху замръзналата земя, след това щеше да извади ножа си и да пререже гърлото му. Представяше си как крещи, как започва да гъргори, докато кръвта му попива в снега.
Какво ли е усещането, когато умираш? Тогава просто изчезваш от света.
Скот се молеше на мъжа, макар да не изричаше и дума на глас.
Вървяха около десет минути, след което похитителят му нареди да спре. Посочи с отвертката дънера на едно дърво.
— Сядай.
Скот се отпусна тежко и изпружи голите си крака. Студът ги гореше, ала бе толкова уплашен, че нищо не го интересуваше. Мъжът го завърза за дървото с две въжета. Едното опасваше тялото му, за да задържи ръцете неподвижни. Другото прокара през устата, така че езикът му се дръпна назад и трябваше да вдигне глава. Когато приключи, застана пред Скот така, че той да вижда единствено него.
— Попита ме защо.
Мъжът клекна, вдигна маската от лицето си и я остави на главата като шапка. Бе най-обикновен човек, осъзна Скот. Освен че физиономията му бе ужасяващо безизразна, нямаше нищо друго забележително. Беше наистина съвсем обикновен човек.
— Аз съм дух в тази черупка. — Думите на непознатия звучаха като заучена фраза. — Не усещам нищо, защото умея да се отдръпвам от болката. Когато ме няма, това тяло ще падне и духът ми ще се отдели.