Наведе се на една страна, протегна ръка и остави пламъците по дървото да докоснат отвертката. Започна да я обръща ту от едната, ту от другата страна.
Моля те, недей. Моля те, не ме наранявай повече.
— Когато това тяло се изтощи, ще се върна в друга черупка, за да продължа да събирам колекцията си. А после ще се върна в следващата.
Докато похитителят държеше отвертката над пламъците, паниката на Скот заплашваше да го задуши. Ала след това остана да гледа обзет от ужас как мъжът вдига инструмента към собственото си лице. Забоде острието в окото си и го задържа там. Чу се съскане и той завъртя дръжката бавно на едната страна. Към челото му се изви дим. Когато заговори отново, гласът му прозвуча спокоен и безразличен и Скот повярва на всяка дума, която му бе казал.
— Накрая — продължи мъжът, докато се ослепяваше — ще ми позволят да отнеса колекцията си у дома, при истинския си баща.
Скот се разбуди и отвори око. Беше трудно. Клепачът му се стори неестествено тежък или може би мускулът, който го задействаше, бе изтощен.
Студено. Беше му толкова студено. Целият трепереше, тресеше се, но имаше и още нещо. Знаеше, че се случва. Отначало, докато седеше тук, студът го изгаряше. Сега имаше усещането, че принадлежи на някой друг.
Сигурно е сутрин. Небето просветляваше и някъде над него, в дърветата, птиците започваха да пеят. Всичко това му се стори далечно и недостижимо. Тялото му бе изгубило усещанията си, в него бе останал съвсем малък пламък, който гаснеше. Умираше отвън навътре.
Скот вече не бе паникьосан. Дори невъзможната болка бе притъпена, докато адреналинът пулсираше във вените му и не искаше да се разнесе. До сърцето му почти не достигаше топлина, която да го кара да работи.
Можеше поне да затвори окото си и беше доволен, че е така, защото всичко си идваше на мястото. Усети лек полъх по кожата си, но така и не разбра дали е топъл или студен. Нямаше значение.
Унесе се. Светът не искаше да си отиде, ала той му се изплъзна и заспа. Съновиденията се върнаха, станаха по-реални, само че този път приличаха повече на истински сънища. Бяха измислици, фантазии.
В един от тях Джоуди бе застанала зад него и се опитваше да му върже връзката.
Усмихна се. Въпреки всичко продължаваше да я обича. Тя бе съвършена за него.
Джоуди каза:
— Не е нужно да ходиш. Ако не искаш, не ходи.
Сетне Скот се озова на плаж, който не бе виждал никога преди. Седеше на пясъка, наблюдаваше вълните, вслушваше се в плисъка им, когато се разбиваха в брега. Шумът бе равномерен, повтаряше се отново и отново.
В съня си погледна настрани — Джоуди бе също до него. Седеше притихнала, а вятърът рошеше косата й. Беше слънчево, беше прекрасно. Студът си бе отишъл. Тя го погледна и се усмихна, след това отпусна глава на рамото му, а той стисна ръката й.
Сънят започна да избледнява. Затвори очи и усети как шумът на морето се отдалечава.
Докато Скот умираше, то изрече много тихо: Шшш.
4 декември, 20 минути до изгрева
6,58 часът
Марк
Каква грешка! Къде ми беше умът?
Докато тичах по коридора на болницата и крещях на хората да се дръпнат, не бях уплашен. Нищо че не бях въоръжен. Нищо че вече знаех от снимката на Колин Барне, че мъжът, с когото бях говорил през цялата нощ, не бе истинският Скот Банкс.
Не се страхувах. Най-голямото ми притеснение бе, че ще закъснея, а включената аларма ми подсказваше, че вече съм изпуснал момента.
Нима бърках? Като знаех колко хора е избил 50/50 убиецът, част от мен вярваше, че трябва да мисля за тях — или поне за работата си. Искаше ми се да мисля, че смело и безрезервно изпълнявам задълженията си.
Хвърлих се в асансьора. Хайде, по-бързо.
Дзън. Изскочих и хукнах навън.
— Дръпнете се!
Истината бе, че не тичах по коридорите заради работата или защото бях загрижен за миналите и бъдещите жертви. В главата ми бе последният разговор, който проведох с него — Скот или Карл Фармър, или Колин Барне. Помнех изражението на лицето му, когато му разказах за Лиз, как ми бе благодарил, когато излизах. Мислех единствено, че той е вълк, че разкъсва връзките и изсмуква любовта от този свят.
Отново чувах звука в главата си. Не говоря за шума от записа, а за тихото му дишане, когато направих признанието си. Докато ме слушаше как описвах смъртта й и как я бях предал. Беше добавил и нея към колекцията си.
Той бе просто човек — бях убеден в това. Знаех и че четвъртата паяжина, която Мърсър бе открил в гората, не може да представлява Лиз и мен. Как бе възможно? Беше ги нарисувал, преди да се запознаем. Бе просто немислимо.