Той поклати глава, сякаш искаше да каже, че няма значение.
— Да знаеш, че дадох всичко от себе си. Не искам да си мислиш, че съм те разочаровал.
Ейлийн се намръщи.
— Джеймс, какво има?
— Просто запомни, че всичко, което направя, е заради Карли.
В главата й звъннаха предупредителни звънчета. Карли, малката дъщеричка на Риърдън, бе родена след кратко сдобряване с бившата му съпруга Аманда. Така както Ейлийн възприемаше нещата, връзката им е била обречена още от самото начало. Все пак двете им деца бяха създали спойка, която известно време не й бе позволила да се разпадне. Дори сега Риърдън твърдеше, че Аманда не била добра майка, ала съдът дал родителските права на нея. Тя бе извадила ограничителна заповед срещу Джеймс и му отказваше достъп до децата.
Ейлийн нямаше право да се меси. В работата си трябваше да бъде напълно безпристрастна. От нея се искаше да го направлява, за да може той сам да стигне до правилните изводи за поведението си. Джеймс определено бе заплаха за бившата си съпруга, въпреки че бе пределно ясно още от самото начало, че обожава децата. Когато потърси професионален съвет, Риърдън посочи сериозен мотив. Искаше да достигне ниво на разбиране и контрол, които да му позволят един ден отново да стане част от живота им.
Успехите му по време на срещите им бяха винаги на различно ниво. Понякога се задушаваше от омраза и ярост. Друг път бе вглъбен в себе си и се справяше отлично. Като цяло, поне според Ейлийн, той имаше напредък. А сега това.
— Джеймс, какво си направил?
— Каквото и да чуеш за мен, да знаеш, че го правя заради нея.
Той я погледна умолително и отново извърна очи към алеята.
Ейлийн взе решение и дръпна веригата.
— Защо не влезеш за малко? — попита тя. — Можем да поговорим.
Той вече слизаше по стъпалата и клатеше глава.
— Не, изобщо не трябваше да идвам.
Тя излезе навън.
— Вече си дошъл. Защо не влезеш?
— Съжалявам.
— Джеймс…
Той се врътна и затича. Тя излезе на алеята пред къщата и отново го повика, ала той не й обърна никакво внимание. Излезе на улицата и се скри от погледа й. Ейлийн погледна краката си. Беше по пантофи. Нямаше да успее да го настигне дори да бе с маратонки.
Каквото и да чуеш за мен, да знаеш, че го правя заради нея.
Студеният дъжд полепна по блузата й. Тя потръпна, потри ръце, но остана за кратко навън, загледана по празната улица.
Джеймс, помисли си тя, какво си направил?
3 декември, 21 часа до изгрева
10,20 часът
Марк
Направих куп дребни нарушения по пътя, но успях да стигна на местопрестъплението за рекордно време. Улицата се оказа задънена, свършваше на петдесетина метра от главния път, в края на тясна асфалтирана алея. От двете й страни се издигаха едни срещу други неугледни сиви къщи. Нямаше достатъчно място нито за приличен тротоар, нито за тревни площи. Независимо от това архитектът бе успял да ги вмъкне. А сега останалата част от улицата бе пълна с полиция.
Ванове и леки автомобили бяха паркирани едни зад други отстрани. Малка група полицаи в черни дъждобрани чакаха край единия и се поклащаха, напъхали ръце в джобовете. Неколцина други разговаряха разсеяно със съседите, които бяха преценили, че не си струва да обръщат внимание на времето, и бяха излезли в градините, питайки се какво става навън. Една от задачите на въпросните полицаи бе да не позволяват на съседите да се съберат, за да опазят индивидуалните им впечатления. Същото бе и с жълтата ограничителна лента, която пазеше местопроизшествието от любопитни натрапници. Стана ми приятно, когато я видях. Ако не бе опъната, трябваше аз да им кажа да я сложат.
Спрях колата до ограничителната лента, която потрепваше при всяка капка дъжд. Един от полицаите забърза към мен. Свалих прозореца и му показах значката си. Той я взе и няколко секунди я оглежда. На ревера на дъждобрана му бе прикачена малка камера, която в момента ме снимаше.
— Детектив Нелсън — обадих се аз. — Аз съм от екипа на Мърсър.
Полицаят ми върна значката.
— Ще го намерите вътре.
Паркирах, придадох си професионално изражение и се отправих към къщата. Двама криминолози работеха в градината, а на вратата бе застанал полицай. И тук имаше камери. Показах отново значката си.
— Господине.
Полицаят на вратата ми даде камера, която да закача на ревера си. Тя щеше да снима непрекъснато и да записва казаното от мен. Всичко щеше да се предава в един от вановете, спрели отвън. На този обемен запис — часове лента от едно-единствено местопрестъпление — щеше да бъде направен монтаж. След това щяха да го пуснат през филтър, за да се извлече най-важното.