Защо?
Въпросът отново започна да ме измъчва. Самият Барне ми го бе задал одеве. Сигурно е бил любопитен дали го разбирам, или не. Защо го бе направил? Беше използвал Риърдън, за да ни отклони, но нищо не можеше да успокои болния му мозък. Бе убил Кевин Симпсън, а пък нямаше да бъде с Джоуди по изгрев, за да вземе каквото и да е от нея. Нещо не се връзваше. Бе рискувал да го хванат и ни бе помогнал да я открием. Не виждах никаква причина. Защо ни предизвикваше?
И къде бе истинският Скот Банкс?
Тръгвай.
Излязох отново в коридора.
— Ще се обадя за подкрепление. Докато не пристигнат колегите, никой да не влиза в стаята. Разбрахте ли ме?
Сестрата кимна отново. Аз тръгнах.
Мислех за четвъртата паяжина. Не бе възможно да представлява мен. Колин Барне не бе екстрасенс. Паяжината, оставена на местопрестъплението в гората, представляваше четвъртата съсипана връзка. Тя щеше да бъде най-високата награда за него. За нея бе отделил най-много време за проучване. Нея щеше да съсипе. Все някой трябваше да знае, че хората от тази двойка са предадени. Тогава могат да бъдат убити, а отровената им любов отнета. Трябваше да бъде направен избор…
Изобщо не е предизвиквал нас.
— По дяволите.
Усетих вибриране в джоба си — телефонът на Мърсър звънеше. На дисплея се изписа номерът на екипа в гората.
През всичкото време е предизвиквал Мърсър.
Затичах по коридора и отговорих.
4 декември, 10 минути до изгрева
7,10 часът
50/50 убиецът
Подготовка.
Дяволът знаеше и адреса, и пътя наизуст. Два дни по-рано бе минавал по него многократно, за да запомни добре улиците и да прецени точно времето. След като уточни и запамети всичко, той откара автомобила в болницата и го остави на паркинга за дълъг престой зад сградата. Колата бе стара, нерегистриран хечбек, платен в брой. Заключи и се увери, че никой не го гледа, остави дрехите и всичко, от което щеше да има нужда. Лепна с тиксо ключовете под автомобила, за да са му подръка, когато потрябват.
Първата му спирка бе на три минути.
Бе едно от няколкото жилища под наем, които държеше. Гарсониерата бе малка, евтина, на приземния етаж на сграда близо до болницата. Оказа се чудесна за целта му не само заради местоположението. Повечето от останалите апартаменти не бяха заети, а в другите непрекъснато плачеха бебета.
Дяволът паркира колата и мина по пътеката към входната врата. Цареше тишина. Да не би бебето да бе умряло? Надяваше се да е все още живо. Бе заровил ключовете в саксия до стълбите и сега бързо ги извади. Вратата се разтресе и първите лъчи на слънцето нахлуха вътре.
Бебето бе в кошарката, купена специално за случая. Лежеше по гръб. Спеше.
Дяволът го взе на ръце; детето се размърда и изплака.
— Шшш. Всичко е наред. Не плачи.
Карли Риърдън замрънка, докато той я пренасяше през стаята. Едва когато излязоха на студа, ревна и започна да се мята с всички сили. Дяволът реши, че я е стреснал, въпреки че за него температурата навън беше без значение. Същността му бе такава, че горещо и студено не му въздействаха както на обикновените хора.
— Шшш. Всичко ще бъде наред.
Залюля бебето и започна да му гука, както бе чувал, че правят хората.
То обаче не пожела да спре.
Сложи я в бебешкото столче на задната седалка, след това седна зад волана и й се усмихна. Дяволът умееше да се усмихва. След като и това не помогна, той направи смешна физиономия, но на Карли Риърдън не й се стори забавно. Дяволът се отегчи бързо, запали колата и потегли.
По средата на пътя отвори жабката и извади маската, която бе пъхнал вътре.
Последната му цел беше на не повече от пет минути път.
Всичко започна на погребението на мъртвия детектив.
Дяволът отиде от любопитство, промъкна се тайно и застана в задната част на църквата. Още преди да пристигне, имаше чувството, че ще се случи нещо важно. Нямаше представа какво, нито дали ще бъде добро или лошо. Когато Джон Мърсър стана, за да произнесе словото си, дяволът веднага усети, че моментът е настъпил.
Наблюдаваше внимателно, отначало като хипнотизиран, след това уплашен как Мърсър рухва пред всички. За останалите хора това може и да бе криза, но дяволът веднага разбра какво става. Достатъчно бе да чуе думите на Мърсър и да забележи как очите му откриват чудовищата сред публиката, за да разбере, че има сериозен опонент. Този човек усещаше злото. Всеки миг погледите им щяха да се срещнат и Джон Мърсър щеше да разбере.