Седем и двайсет.
Дръпнете се от пътя.
Имах смътна представа къде отивам, но разчитах напълно на джипиес системата на вана. Тя ме насочваше. Бях включил и светлините, и сирената и натисках газта доколкото позволяваше пътят. Автомобилите пред мен се изтегляха към тротоара, но дори по това време на деня движението бе натоварено. Непрекъснато ми се налагаше да преминавам в насрещната лента. Шарех от платно в платно, полузаслепен от прииждащия трафик.
Хайде, мръднете се.
Улиците бяха почистени от снега, но заледени и посипани с пясък. От полицейската радиостанция се разнасяше пукане и откъслечни фрази, на някои от които отговарях, без да свалям очи от пътя. Докладваха ми, че в болницата са пристигнали полицаи и местопрестъплението е отцепено. Никой не вдигаше, когато звънях в дома на Мърсър. Бяха тръгнали въоръжени полицаи, но…
— Почти пристигнах — рекох аз.
В болницата ми бе позвънил Мърсър. Тичаше през гората. Както бе задъхан, ми даде инструкции да се обадя на съответните хора и да ги задействам. Сам се бях сетил за по-голямата част, а той ми разказа за писмото, открито в каменния склад, в който бе държан Скот. Писмото бе за него.
Играта се оказваше значително по-мащабна.
Уважаеми детектив Мърсър.
Все още чувах как сняг, съчки и камъчета проскърцват, докато той тича, как едва си поема дъх. Усещах паниката му.
Ако намерите тази бележка, значи сте направили своя избор.
Сега пътувах към дома му. Карах като дявол, който преследва друг дявол. Скоро Мърсър щеше да излезе от гората и също да поеме насам, но колкото и бързо да пристигнеше, каквото и да ми казваше диспечерът, знаех, че ще бъда пръв пред дома му.
Ейлийн…
Завих по улицата, намалих и подкарах по-внимателно. До жилището, отбелязано на джипиес екрана с червено кръгче, оставаха още три къщи. Имотът им бе просторен. Прозорците блестяха в жълто, очевидно лампите бяха пуснати. Градината отпред бе терасирана, разделена по средата от пътека към входната врата. Отстрани имаше алея за автомобили. Всичко бе побеляло от сняг и искреше в бледорозово на ранната утринна светлина. Отвън бе паркирана стара кола. Спрях зад нея, така че да я блокирам.
— Детектив Нелсън — представих се аз на диспечера. — На мястото съм. Влизам.
Студът ме удари в лицето щом слязох, но аз и без това целият треперех. Страх и адреналин. Успокоих се, както са ме учили — поемах дълбоко дъх през носа и задържах слюнката в устата си. Насам бяха поели въоръжени полицаи, а междувременно трябваше да се задоволя със стандартното снаряжение във вана. В дясната ръка стиснах флакон лют спрей, а в лявата — палка със странична дръжка. Въоръжението ми се видя смешно и безполезно.
В далечината се чуха сирени. Имаше време, докато дойдат.
Колата, паркирана пред моя ван, издаваше тихи пукащи звуци в ледения въздух. Докоснах предния капак. Излъчваше топлина. Той беше тук.
Въпреки желанието да нахлуя вътре не спирах да си представям случилото се с Андрю Дайсън. Затова се насилих да огледам къщата и да преценя обстановката, преди да предприема каквото и да било. По алеята за коли снегът не бе докосван. По пътеката също не се виждаха следи. Размазани стъпки малко отстрани водеха към входната врата.
Тогава го видях. Един от прозорците на горния етаж бе счупен. По стъклото бе полепнала размазана кръв. Гледката ме накара да действам, преди да успея да размисля.
Давай.
Минах бързо през градината и огледах навсякъде. По снега около пътеката нямаше следи, между мен и живия плет оставаше много разстояние. Не откъсвах очи от алеята пред къщата, да не би той да изскочи някъде отстрани.
Бях по средата на пътеката, когато го чух.
Плачеше бебе.
Космите по тила ми настръхнаха, заковах се на място, на около десет метра от къщата.
Карли Риърдън.
Стиснах дръжката на палката, вдигнах я съвсем леко пред мен, готов да се защитавам. Поставих дясната китка над лявата, така че лютият спрей да ми е подръка. Поемах си дълбоко въздух.
Гласът на бебето долиташе отблизо, бе вътре. Чуваше се току зад отворената входна врата, от тъмно място, което не успявах да видя добре.
— Излез!
Тъмнината леко потрепери и в отговор той се показа, така че да мога да го виждам.
Беше Барне. Притискаше Карли Риърдън до себе си. В другата си ръка стискаше нож.
Имах чувството, че сърцето ми се е качило в гърлото.
— Полиция! — изкрещях аз. — Остани на място.
Вместо да ме послуша, той излезе на верандата и стъпи на пътеката, където го виждах добре. Беше в дънки, нахлузил маската на дявол и нищо друго. Превръзките му бяха свалени и аз видях докъде се простира лудостта му: ужасните наранявания, които си бе нанесъл сам, за да ни подведе. По цялото му тяло личаха разрези и изгаряния; лилаво-черни синини. Счупените пръсти на ръката му се бяха свили около бебето. Ли бе казал, че стъпалата му също са обгорени, но той пристъпваше така, сякаш не изпитваше никаква болка.