Барне притискаше детето, сгушил глава до нейната. Наблюдавах го как й говори тихо и дъхът му излиза на бели валма.
— Хайде, шшш, тихо.
— Не можеш да се измъкнеш, Колин. Защо не я оставиш?
— Шшш.
Вдигнах поглед към осветения прозорец с полепналата по стъклото кръв и нещо ме прободе. Отново погледнах убиеца.
— Получи всичко, което искаше.
— Това е детектив Марк Нелсън.
Барне говореше тихо на хлипащото бебе, без да откъсва поглед от мен. Искаше да видя какво ще направи.
— Виждаш ли го? Би трябвало да е загрижен за теб, но на него му е все едно.
— Получи всичко, което искаше, Колин. Какво ще постигнеш с това?
Барне ме гледаше с празен поглед. Изражението му бе напълно спокойно. Беше взел решение какво да прави и сега се подготвяше. Гневът се бе стопил, изместен от нещо много по-страшно. Очакване.
— Ще те разкъсат на парчета. Не разбираш ли? — попитах аз.
— Не ме интересува. Ще отнеса урожая със себе си.
Господи!
Отново ме разтърси тръпка. Карли Риърдън се гърчеше в ръцете му, но той я държеше здраво, притиснал я със счупената си ръка. Светлините от полицейските лампи хвърляха отблясъци по разкривеното от плач лице на малката.
— Марк би трябвало да те защити — шепнеше той, — но е решил, че може да те жертва, за да ми попречи да си тръгна.
— Барне, ти си…
— Шшш — повтори той. — Знам колко зле се чувстваш.
— Ти си…
— Но пък той, Марк, винаги така постъпва. Разбра ли сега?
Ти си напълно луд. Естествено, че беше луд. Само че за него всичко, което вършеше, бе съвсем логично. Не можеше да се измъкне, но можеше да открадне още една душа, която да отнесе със себе си. Нямаше значение, че всичко бе продукт на изкривените му мисли. За него те бяха истински, затова щеше отново да действа. Не можех да направя абсолютно нищо, за да го спра. Погледнах от лицето на Карли към неговото и усетих как сърцето ми се свива, когато той затвори очи. По устните му затрептя усмивка.
— Колин…
Ала в този момент, за частица от секундата ми се стори, че виждам нещо друго. Бе най-обикновен проблясък, но той се задържа в мислите ми. Ревът на вълните бучеше в ушите ми и аз замахвах напразно. Давех се и всичко пред погледа ми бе мътно, ала най-неочаквано зърнах брега, непостижимо далечен, докато потъвах. Знаех, че той е там, че чака на брега! Слава богу! Господи, той е добре…
След това отново погледнах Барне. Видях как ръката му се стегна, докато се подготвяше да натисне с ножа и да пререже гърлото на Карли Риърдън. Стоях и го наблюдавах. Всичко наоколо изчезна.
Можеш да го направиш.
— Колин — обадих се аз. — Според мен, ти направи грешка.
— Шшш. — Гласът му бе толкова тих, че едва го чувах. — Идва.
— Загазил си повече, отколкото разбираш. Не ми казвай, че не си го почувствал сам.
Ръката му не помръдна. Стоях напрегнат, готов, след секунда можех да скоча. Само че той отвори очи и ме погледна.
— И аз го чувствам — обясних аз.
— Нима?
— Не и Карли.
Наложих си да погледна изранените му гърди, как се надигат и спускат, когато диша. Опитах се да се престоря, че съм като хипнотизиран. Усмихнах се, сякаш онова, което казвах, означаваше нещо. Съпричастност. Разбиране.
— Аз ти дадох нещо в болницата — продължих аз.
Той кимна:
— И ще го отнеса със себе си.
Поклатих усмихнат глава. Едва тогава го погледнах в очите.
— Ти обаче направи грешка. Взе го, като си мислеше, че тя ме е мразила, когато е умирала. Според теб е разбрала, че не я обичам достатъчно и затова не съм я спасил. Само че това не е вярно.
Той ме наблюдаваше. Изражението му се бе променило — едва доловимо, но аз забелязах разликата. Не знам как бях успял да накарам ръката си да спре да трепери, когато я протегнах към гърдите му.
— Знаеш ли какво си е мислела тя, когато е умирала, Колин? — попитах аз. — Знаеш ли какво носиш в себе си? Защото аз знам. Повтаряла си е колко много ме обича.
— Не е вярно.
Усмивката му бавно се стопи. В очите му се появи нов блясък. Да не би да забелязвах началото на паника? Може би премисляше последствията от онова, което казах? То пронизваше гърдите му като лъч светлина. Досега там цареше непрогледен мрак, но след като насочих вниманието му, този лъч започваше да се разпростира. Макар да не ми вярваше напълно, знаех, че не може да пренебрегне думите ми.
Кимнах.
— Тя ме видя на плажа и се зарадва, че съм жив. Не искаше да се върна за нея.
— Не.