Мамка му.
На няколко метра настрани Мърсър, все още на колене, се опитваше да се надигне. Риданията му бяха заглъхнали. Погледнах го и изпаднах в паника. Дори при създалите се обстоятелства той щеше да действа.
Уважаеми детектив Мърсър. Ако намерите тази бележка, значи сте направили своя избор.
Цяла нощ му бе трябвала за този избор — дали да предпочете работата пред съпругата си. Сега, когато бе прекалено късно, той бе направил обратното. Стана ми жал за него.
Наше задължение е да го подкрепяме.
Вдигнах поглед към тихата празна къща и кръвта по прозореца. Стегнах се. Първото, което можех да направя, за да го подкрепя, бе да вляза вътре.
— Не го пускайте в къщата — провикнах се аз към полицаите.
Те ме гледаха, без да кажат и дума. Просто всички бяхме наясно, че Мърсър няма сили за каквото и да било.
Изправих се, поех си дълбоко дъх и си напомних: отричане.
Ножът лежеше до тялото на Барне.
Наведох се, без да се интересувам от никого, и го преместих по-близо.
4 декември, Десет минути след изгрева
7,30 часът
Ейлийн
На километри от дома си, в другия край на града, Ейлийн спеше.
Сънят бе същият като онзи, преди телефонното обаждане на Хънтър да я събуди. В съня си тя обикаляше къщата и отбелязваше липсващите вещи. Дрехите ги нямаше, нито пък книгите.
Преди няколко дни, когато разговаря с Джон по този въпрос, се тревожеше, че той ще я изостави — ще си вземе нещата и тя ще остане сама. Сега вече знаеше, че сънят е бил за нея. Липсващите вещи не бяха на Джон, а нейни, още от самото начало са били нейни. През следващите дни, в зависимост от това как тръгнеха нещата, сънят можеше да се окаже истина. Засега предпочиташе да се абстрахира от всичко. След като оправи телефона, Ейлийн се обади на Дебра. Както предполагаше, сестра й веднага дойде да я вземе.
Сънят я върна в кабинета на Джон и тя се намръщи. Имаше нещо различно, нещо в този сън не беше наред. Стаята бе като застинала, някой бе обърнал всичко наопаки. Документите на Джон бяха разкъсани и разхвърляни в пристъп на безумен гняв. Сега висяха във въздуха. Ейлийн стоеше по средата и оглеждаше в почуда страниците из въздуха.
Прас.
Обърна се към прозореца, видя счупеното място и кръвта. Сякаш някой бе разбил стъклото с юмрук в момент на бяс и се бе нарязал. Секунда по-късно кръвта се размаза и по перваза.
Дали не беше Джон, обзет от ярост в момента, в който бе разбрал какво е загубил. Не, не беше това.
В съня си Ейлийн пристъпи към бюрото и компютъра. Бележката си стоеше там, където я бе оставила, и тя я погледна. Потрепера, когато забеляза капки кръв и гнусна слюнка в средата на листа. Джон никога не би направил подобно нещо. Макар и насън, тя знаеше, че някой друг е отговорен, ала нямаше представа кой.
Ейлийн посегна предпазливо към бележката.
Кръвта я притесняваше, но нищо. Нали беше сън, а и тя помнеше много добре какво пишеше на листа, защото бе мислила дълго над думите. Започна да се успокоява. Зачете това, което съпругът й щеше да види след прибирането си у дома.
Добре, Джон, след като искаш да бъде така, надявам се да си щастлив.
Само че ти ме излъга и ме разочарова. Не ми звънна, както те бях помолила. Дори не ми каза истината. Не мога да ти опиша колко зле се почувствах. Най-лошото е, че все още те обичам и затова проявявам разбиране. Ако не друго, то поне това признай. Аз съм тази, която проявява разбиране. Работата е най-важна за теб, затова трябва да я вършиш. Но те моля да разбереш, че не мога да съм до теб, докато я вършиш. А може би дори и след това.
Аз съм добре. Сестра ми ще дойде да ме вземе. Моля те, не ме търси. Когато се съвзема, аз ще те потърся.
Обичам те и винаги ще те обичам, Е.
Ейлийн се обърна по гръб на леглото в стаята за гости у сестра си и протегна ръка към празната половина. Най-сетне заспа спокойно, без да сънува.
ЕПИЛОГ
Службата трябваше да започне в два и аз се постарах да не пристигна по-рано от определения час. Не исках да седя в параклиса. Първо, щяха да дойдат доста хора, а не исках да заема мястото на човек, който има повече право да присъства от мен. Освен това се колебаех дали въобще да влизам. След всичко, което се случи, сигурно щях да се чувствам не на място.
Но имаше неща, които будеха любопитството ми, накрая си купих елегантен черен костюм и буквално насила излязох от апартамента. В два без пет паркирах на покрития с чакъл път от другата страна на църквата. До Коледа оставаха няколко дни, но времето бе по-меко в сравнение с онази нощ преди две седмици. Оттогава не бе валяло. Днес въздухът щипеше, а небето бе ясносиньо. По пътя бе полепнал скреж.