Вървях сам, стиснал плика в ръка. Не бях сигурен дали трябва да го донеса. На тръгване го взех, но не знаех какво да правя с него. Може би в края на службата щях да си го отнеса обратно у нас.
Духаше пронизващ вятър. Навяваше скреж отляво на лицето ми и подмяташе вратовръзката ми.
На алеята за автомобили пред църквата бяха паркирани черни коли. Траурната процесия вече бе тук и ковчегът бе внесен. Групи опечалени — млади и стари — се бяха скупчили на входа, след семейството и близките приятели. Други чакаха край тревната площ и допушваха цигарите си. Всеки бе потънал в мислите си, отдаден на чувства, сякаш те щяха да ги защитят от студа.
Към централната част на църквата се влизаше през арка. От двете й страни имаше параклиси. Вратата за левия, където щеше да се проведе службата, водеше към помещение, пълно с хора. В далечния край имаше видеоекран, така че онези, за които нямаше място, да следят службата.
Седнах най-отзад, съвсем сам.
— Исус й рече: „Аз съм възкресението и животът, който вярва в Мене, ако и да умре, ще живее; който е жив и вярва в Мене, няма да умре до века[3]“.
Свещеникът замълча, нагласи очилата на носа си и се обърна към събралите се. Хористите от едната му страна, облечени в семпли бели роби, приличаха на стройни свещи.
— Събрали сме се днес да засвидетелстваме скръбта си от кончината на Скот Андрю Банкс.
Чувах тихия плач на хората. Скот бе открит рано след зазоряване онзи ден, завързан за дърво на осемстотин метра от сечището. Единственият път, когато го видях, като изключим размазаната картина на компютъра, бе в доклада от аутопсията. Оттам разбрах, че има същите наранявания като мъжа, с когото бях разговарял в болницата. Барне, или както бе истинското му име, си бе нанесъл абсолютно идентични рани. Знаех също така, че Скот е бил оставен да умре бавно от студ. Сигурно никога нямаше да разберем какво се бе случило между тях двамата през нощта.
На екрана се виждаха свещеникът и първите два реда. Стори ми се, че мярнах Джоуди от дясната страна отпред. Странно че двамата с нея все още не се познавахме. Видях я съвсем за кратко същата нощ в отдела. Така и не разговарях с нея, а на следващата сутрин разследването ни бе отнето. Хората на Хънтър я разпитаха няколко дни по-късно и аз прочетох записаното. Тогава започнах да си задавам въпроси. Най-много ме интересуваше онова, което не бе разказала. Напомни ми за снимката, която Скот бе носил в портфейла си. Виждаме само онова, което хората са готови да ни покажат.
— Смъртта е винаги трагична — говореше свещеникът. — Почти всички сме преживявали загубата на скъп човек и всеки от нас знае, че тази загуба е равносилна на катаклизъм. Скот, жизнен и талантлив млад човек, бе отнет от нас, преди да му е дошло времето, което прави загубата още по-трагична. След него остават майка му, Тери, баща му, Майкъл, и приятелката му, Джоуди. След малко ще запеем заедно, а след това Джоуди ще ни разкаже за Скот и ще сподели с нас някои от общите им спомени.
Погледнах плика, който стисках, и отново се поколебах дали да й го дам. Компютърът на Джоуди и Скот бе задържан в отдела. Хард дискът бе внимателно проучен, но разпечатката в плика не бе в списъка с откритите от специалистите файлове. Бе повече от ясно, че Скот го е писал. Това означаваше, че Барне го е изтрил, когато го бе отвлякъл. Беше взел принтирания текст, за да го използва, докато се опитва да обърне Скот срещу Джоуди.
Петстотин причини, поради които те обичам.
Барне бе оставил листовете заедно с бележката за Мърсър в стария склад. Няколко страници накрая или не бяха принтирани, или липсваха, защото списъкът прекъсваше на 274. Нямаше значение, и това беше нещо. Извадих копието от папката с доказателствата напълно импулсивно. Знам, че не биваше да го правя, но си помислих, че Скот сигурно е искал Джоуди да получи списъка. Проблемът бе, че след като прочетох разпечатката на разпита й, вече не бях толкова сигурен.
— Макар да е възможно любимите хора да ни бъдат отнети, поне докато сме обзети от тъга, трябва да запомним едно. Те са отплавали далече от нас, поели са към хоризонта и е въпрос на време кога отново ще се видим. Един ден и ние ще поемем по техния път и ще ги видим отново. Вярваме, че е така, с вярата, дадена ни от нашия Господ Бог, Христос.
Амин.
Отпуснах се назад. В ежедневието, колкото и да ми се искаше на емоционално ниво, рядко ми се случваше да вярвам в утехата, която носи религията. Живот след смъртта, цел, която имаме, докато сме на този свят, Бог, който ни наблюдава с благи очи — според мен на хората им се искаше да има такова нещо. Онези, които ни бяха оставили, вече не съществуваха освен в сърцата и спомените ни. Нямаше никакви адски огньове, награди и разплата. Не бяхме част от божествен замисъл. В миналото открих, че погребенията ме откъсват, поне донякъде, от това интелектуално убеждение. Поне за половин час можех да изпитам утеха и да усетя спокойствие. Щях да си представям, че са ни отнети или защото им е дошло времето, или защото някой или нещо ги е взело със себе си — кражба, на която Бог е станал свидетел. В продължение на половин час можех да се залъгвам, че въпросът „защо“ има напълно логичен отговор.