Днес обаче не се чувствах по този начин.
Когато се замислих над случилото се пред къщата на Мърсър, знаех, че не става въпрос за някакво послание от гроба. Напротив. Нямаше от кого да получа послание. Лиз бе погълната от морето, а където и да почиваше тялото й, тя вече нямаше мисли. Нито ме мразеше, нито ме обичаше. Нея просто я нямаше.
Имаше ли значение какво е мислела за мен през онези кратки минути в морето? Никога нямаше да разбера какво й е минавало през главата, а и без значение на кого вярвах, нищо нямаше да се промени. Понеже тя много ми липсваше, в настоящия момент си представих лицето й, сякаш бе все още жива. Искаше ми се да чуя онова, което тя можеше да каже. Само че думите й щяха да са измислени от мен. Единственият живот след смъртта бе в умовете на онези, които хората оставяха след себе си.
Този живот можеше да е съсредоточен в един незабележим миг накрая или в повторението на всички години, довели до този едничък момент. Ако изберях втората възможност, нямаше съмнение какво ще видя на лицето й или какво ще изрече тя.
Отсега нататък, реших аз, ще си я представям единствено усмихната.
Освен това всеки път, когато се наведе да ми прошепне нещо на ухото, тя щеше да ми казва истината.
Не можеше да направиш абсолютно нищо.
След службата Джоуди излезе от църквата и присви очи на светлината. Небето бе сиво-бяло, а светлината сякаш бликаше иззад облаците. Накъдето и да погледнеше, светът искреше. А пък беше леденостудено. Дъхът й излизаше на валма и заедно със студа, който щипеше бузите й, не й позволяваше да забрави нощта, когато се бе случило всичко.
Стегни се.
Въпреки това тя се тресеше. На два пъти, докато говореше одеве, се наложи да спре и да отпие глътка вода. Ръката й трепереше, а сега беше станало дори по-зле. Гърлото й се бе стегнало, стомахът й… отвътре цялата бе като парализирана. Позна усещането. Бе смесица от паника и отчаяние и се опитваше да излезе на повърхността. Тя не си позволи да заплаче; просто не биваше. В никакъв случай. Ако го направеше, хората щяха за започнат да я утешават и тя щеше съвсем да рухне, може би завинаги.
Само че Джоуди не можеше да се разреве и тъкмо в това бе проблемът. Беше завладяна от болка, скръб и чувство на вина, които едва издържаше. Независимо от това се бе стегнала. Всяка секунда нещо в нея се разгаряше и отказваше да угасне, сякаш душата й беше заспала прекалено близо до огън. Ако някой я докоснеше, ако се замислеше достатъчно задълбочено за случилото се, разпалилото се нещо щеше да се събуди и да запищи…
Защото никой тук не знае истината.
Но ако това нещо я наранеше — ако се окажеше трудно, — това бе добре. Заслужаваше го и не можеше да се дърпа и крие. Предполагаше се, че погребенията са важни събития, пречистващ етап от времето, когато човек се отдава на скръбта си. Това бе моментът, когато можеш да излееш всичко и останалите ще те подкрепят; всички се опитват да отклонят очи от трагедията и да приветстват живота. Би трябвало да е време за сбогуване, време, в което да признаем обичта си. Колкото и да й се искаше да се скрие, да изчезне, неин дълг бе да застане в центъра на събитията. Дължеше го не само на Скот, но и на всички, дошли да го почетат. В много отношения Джоуди представляваше сърцето на трагедията и имаше роля, която бе длъжна да изпълни. Хората се нуждаеха от нея. Не бяха виновни, че в действителност тя нямаше право да е в центъра на болката, защото сама я бе предизвикала.
Не бива да мислиш по този начин. Глупаво е.
Не беше никак глупаво. Имаше основание за вината, която изпитваше, но не можеше да сподели и дума. Освен това нямаше право да се отпуска и да приема съчувствието и жалостта на хората.
Джоуди си пое дълбоко дъх и се насочи към група хора, застанали пред църквата. Трябваше да обикаля сред гостите; да им покаже, че е добре, и да провери те как са. Стискаше ръцете им, прегръщаше общите им приятели, роднините и колегите на Скот. Много ви благодаря, че дойдохте. Чуваше едни и същи думи от различни хора. Много съжаляваме за загубата ти, казваха те. Кажи, ако можем да помогнем с нещо. Бе почти непоносимо, но тя се насилваше да кима и да изпълнява ролята, която всички очакваха. Усмихваше се мило, когато някои разказваха спомени. Хората й говореха колко красиви са били думите й и колко много е обичала Скот. Тя едва се удържаше да не се врътне и избяга. Нито един от тях нямаше представа как го бе предала, нито пък колко фалшиви й се струваха собствените й думи. Като че ли нямаше нищо искрено. Да знаете колко ми липсва. Как ми се искаше да е тук, до мен, за да мога да му обясня. А хората не разбираха какво се крие зад тези думи.