Напрежението се трупаше след всеки човек, с когото разговаряше. Джоуди усещаше, че й става все по-трудно да се бори. Не биваше да плаче. Не трябваше да показва колко е смазана. Мисълта, че всички около нея ще решат, че е проява на скръб, щеше да влоши нещата още повече. А и тя нямаше да го понесе. Искаше да избяга час по-скоро, преди да се удави в тъгата и срама си.
Съжалявам, помисли си тя.
Малко настрани от останалите бе застанал мъж. Облегнат на едно дърво, той я наблюдаваше търпеливо. Джоуди го погледна, след това премести очи, притеснена от начина, по който я гледаше. Все едно бе разбудил тайната й. Кой ли беше? Стори й се познат, затова го погледна отново. Беше приблизително на нейната възраст, висок, облечен в черен костюм, стиснал плик в едната ръка. След секунда се сети — беше го виждала онази нощ в полицейското управление.
Детектив. Сърцето й се сви.
Очите им се срещнаха, той й се усмихна, стори й се приятелски настроен. Беше Марк някой си. Сега вече се сети. Той бе разпитвал мъжа в болницата и бе същият, с когото Джон говореше по телефона. Това бе по времето, когато си мислеше, че Скот е все още жив. Еуфорията й в онзи момент бе в контраст с отчаянието, което я притисна след това. А сега започваше да изпада в паника.
Налага се да поговориш с него.
Добре. Джоуди се стегна и се опита да се държи спокойно, след това се приближи към детектива. Вятърът залепи кичур коса на челото й, тя вдигна ръка и го пъхна зад ухото.
— Здравейте — започна тя и примижа към светлината. — Благодаря ви, че дойдохте.
— Исках да дойда — отвърна Марк. — Не знам дали е редно… просто желаех да го направя. Държите ли се?
— Ами. Нали знаете…
Тя се поколеба; въпросът му бе директен, прекалено личен за човек, с когото не бяха близки. Същевременно питането бе съвсем прямо. Усмихна се и кимна.
— Не съвсем.
— Разбирам — кимна той. — Свалиха ни от случая, но аз прочетох разпечатката от разпита ви. Държа да ви кажа, че съжалявам за онова, което ви се е случило.
— Благодаря.
Тя забеляза начина, по който детективът подбра думите — хем й изказваше съболезнования за загубата, хем за всичко станало. Което ви се е случило.
Паниката стана по-силна.
Дали той знаеше?
— Как е Джон? — попита тя.
Марк погледна настрани към алеята, замислен над думите й. На този въпрос нямаше лесен отговор. Джоуди знаеше, че са се случили много неща, за които нямаше представа. Не бе виждала Мърсър след онази нощ, но полицаят, който прие показанията й, намекна, че си е навлякъл неприятности. Тук ставаше нещо, но тя нямаше представа точно какво.
— Добре е — отвърна най-сетне Марк. — В момента не е на работа, а пък ни чакат разследвания. Можеше да бъде много по-зле.
— Ако го вадите, предайте му благодарности.
— Разбира се.
И двамата замълчаха за кратко, а Джоуди усети, че никак не й се иска да се отдръпне. Просто й се щеше да остане още малко. Мълчанието я накара да заговори.
— Ами онзи?
Марк все още гледаше към страничната алея.
— Почина.
Това вече й го бяха казали по време на разпита и тя осъзна, че детективът е наясно. Сякаш й бяха изтръгвали истината без нейно съгласие. Сърцето й блъскаше като подивяло, но Джоуди не намираше сили да се отдалечи.
Марк заяви:
— Все още не знаем кой е бил, но и няма съществено значение. Известно ни е само какво е причинявал на хората и какъв избор ги е карал да правят.
Тя се разтрепери отново, но се постара да говори спокойно.
— Така е.
Марк я погледна.
— Невъзможен избор — уточни той.
За момент паниката заплашваше да я задуши. Той знаеше. Джоуди се взря в него и той отвърна на погледа й. Стоеше застинала. По лицето му бе изписано съчувствие, което нямаше нищо общо с онова, което й поднасяха другите хора. Бе искрено и пълно с разбиране. Джоуди усети облекчение. Искаше й се да потъне в този негов поглед — да се отпусне и да си почине за малко. Вместо това усети как лицето й се сгърчи и тя заплака.