Запази спокойствие.
— Водата е студена — сподели Дейл. — Ако се съди по кожата и ръцете, бил е вързан тук през по-голямата част от нощта.
— Ясно. — Нещо не беше наред с гласа ми.
— По температурата на тялото, сравнена с температурата на водата, мога да кажа, че смъртта е настъпила преди три или четири часа. Някъде към седем днес сутринта.
Не казах нищо, само изпуснах задържания въздух. Единственото ми желание бе да се върна в коридора и да затворя вратата към отвратителната сцена. Докато наблюдавах жертвата, усещах как ме завладява странното чувство, характерно за всяко местопрестъпление. Смес от отвращение, страх, жалост и объркване. Слава богу, опитът и обучението ми си казаха думата, превърнаха смъртта в пъзел и започнаха да подреждат отделните части.
Жертвата е била завързана цялата нощ във ваната, а е била убита едва днес сутринта. Това повдигаше въпроси и когато откриехме отговорите, щяхме да се доближим до разрешаването на загадката. Аз вече си мислех за грабеж, дори за изнудване, нещо такова.
— Какво му е направено?
Дейл погледна мъртвия.
— Първо това. Има ясно изразени рани по ръцете и по цялото тяло — значителен брой плитки нарези и няколко по-дълбоки. Предполагам, че накрая е бил залят с течност за запалки и е запален.
— Ясно.
— Има наранявания от вътрешната страна на устата и по гърлото, които показват, че е погълнал част от течността. Въпреки многобройните видими рани официалната причина за смъртта ще се окаже задушаване.
Проточи се мълчание. Аз оглеждах съсипаното лице на жертвата и не можех да си представя какво е да умреш по този начин. Вместо това потръпнах от страх, примесен с мъка. Обзе ме потискаща тъга при мисълта, че човекът е трябвало да преживее всичко това и че някой е в състояние да извърши подобно деяние.
— Добре ли си? — попита Саймън.
— Добре съм. Просто се замислих.
— Добре. Ела сега, останалите от екипа са в стаята за гости. Джон чака, за да раздаде задачите.
Излязох от банята след Саймън, доволен, че съм отново на площадката, и двамата тръгнахме към стаята в края на коридора. Вътре миришеше на повръщано и аз бързо забелязах защо. На мокета се виждаше петно, по стената бяха полепнали пръски кръв. Криминолозите вземаха проби и от двете, а мъжът, коленичил до повръщаното, имаше вид на човек, който предпочита да е на долния етаж с останалите и да проверява какво се крие зад первазите на паркета.
Останалата част от екипа бяха в другия край, наобиколили маса с компютър. На монитора се виждаше страницата с имейлите. Мърсър и Пийт Дуайър бяха от двете страни на последния член на екипа, Грег Мартин, който бе седнал пред екрана. Грег бе по-млад от останалите, почти на моята възраст, реших аз, и бе компютърният експерт. Гарвановочерната му коса и бакенбардите бяха късо подстригани, а очилата изглеждаха скъпи, по последна мода. Той бе един от най-модерните компютърни маниаци, които човек може да си представи. Реших, че колекцията от мъжка козметика в банята му спокойно може да съперничи на онова, с което бе разполагал мъртвият собственик на къщата. По време на интервюто — като изключим арогантните подмятания — той се държа сравнително приятелски.
— Марк дойде — обяви Саймън.
Мърсър вдигна пръст, без да поглежда към нас.
— Изчакайте минутка.
Грег кликна върху нещо и екранът леко се промени. Хард дискът стържеше тихо, мъркаше като доволна котка, която все още не е разбрала, че стопанинът й е мъртъв. Допълнителни разноцветни кабели бяха свързани с полицейския лаптоп, на който работеше Грег.
Огледах стаята и забелязах, че фотографът е застанал настрани от нас, леко извит, докато оглеждаше стената зад вратата. Когато светкавицата му блесна, аз се обърнах и погледнах какво заснема.
Целият настръхнах. Някой бе драскал по стената с черен маркер. Знакът бе напълно непознат за мен — приличаше на огромна мрежа на паяк или капан за сънища[1], и необяснимо защо ме потисна. Каквото и да означаваше, щом го погледнах, разбрах, че художникът не е мъртвецът във ваната.
Всички идеи за кражба с взлом или изнудване отлетяха в мига, в който видях рисунката. За стореното в тази къща мотивът бе коренно различен.