Нека просто приемем, че те очаква доста интересен първи работен ден.
Светкавицата на фотоапарата блесна отново.
Грег и Мърсър се бяха надвесили над компютъра и не ни обръщаха абсолютно никакво внимание. Грег работеше над намерените в компютъра файлове, докато Мърсър бе насочил вниманието си над файловете на убития. Пийт се приближи да поговори с мен. Стори ми се благодарен, че може да избяга. Косата му бе несресана и щом го видях как прокарва пръсти през нея, веднага ми стана ясно защо е толкова рошав. И преди бях виждал доведени до изтощение хора, но не и толкова рано сутринта.
— Видя ли трупа? — попита той.
— Преди малко, да.
Той въздъхна тежко, след това посочи назад.
— Мислим, че убитият е работел на компютъра, когато е бил изненадан и нападнат от взломаджията. По всяка вероятност се е случило вчера вечерта. Човекът се е предал след кратка борба и е прекарал нощта завързан във ваната. Доказателствата, че е бил измъчван, са налице. Тази сутрин е запален жив. Няма следи от взлом.
— Знаем ли коя е жертвата?
— Не сме сигурни. По-късно ще направим официално разпознаване, но засега предполагаме, че е собственикът на къщата — Кевин Джеймс Симпсън.
Пийт продължи с известните за момента факти по случая, като ги отброяваше един по един на едрите си пръсти. Кевин Симпсън бе трийсетгодишен и живееше на този адрес, откакто бе купил къщата преди четири години. Бе собственик на малка фирма за информационни технологии, KKЛ, която предлагаше различни база данни и изготвяше уебсайтове. Съдейки по тона на Пийт, ми стана ясно, че новият ми колега не изпитваше особено уважение към подобни услуги.
— Днес сутринта ни позвъниха от KKЛ. Анонимен глас се обадил във фирмата малко след осем. Пуснат бил запис на ужасяващи писъци, след което непознатият съобщил на телефонистката името на Симпсън и адреса му. В ККЛ не записват входящите разговори, но екипът на Грег вече провери разговорите от домашния телефон на Саймън. Обаждането е направено оттук, от хола на долния етаж. Според криминолога е минал приблизително час след смъртта на Симпсън, преди убиецът да се обади по телефона. Възникват и нови въпроси. Първо, защо е чакал толкова дълго, преди да довърши жертвата и, второ, с какво се е занимавал убиецът след това.
— Симпсън сам ли е живеел? — попитах аз.
Пийт кимна.
— Още не знаем дали има приятелка. Проверяваме и старите му завоевания през имейлите.
— Ясно. — Кимнах към черната паяжина на стената. — Ами това?
Пийт я погледна и умората по лицето му стана още по-ясно изразена. Очевидно рисунката го тревожеше и не знаеше как да я определи. В този момент дойде спасението. В другия край на стаята Мърсър и Грег бяха попаднали на нещо и Мърсър приближи до нас. За момент забравих надрасканото.
— Марк. — По лицето му се мярна усмивка, когато пое ръката ми, но очевидно бе прекалено разсеян, за да обръща внимание на любезностите. — Радвам се да те видя отново.
— И аз.
Истината бе, че се чувствах по-скоро странно, че го виждам, отколкото зарадван. Мърсър отпусна ръка и аз си казах — впечатлението ми не беше на базата на снимката на задната корица на книгата му — че съм го виждал единствено седнал или от разстояние. Чак сега, както бе застанал пред мен, установих с учудване колко е дребен. Първо, беше среден на ръст. Второ, може и да е бил набит и доста як на млади години, но сега ми се стори смален и смачкан. Все едно бе облякъл риза, която му бе станала широка, след като е отслабнал. Освен това изглеждаше значително по-стар, отколкото очаквах. На мъжете възрастта не се отпечатва толкова на лицето, издава я по-скоро отпуснатото тяло и обзелата ги слабост. Останах с чувството, че Джон Мърсър го дели една крачка от старостта, и това ме изненада неприятно. Той бе едва в началото на петдесетте, но сякаш имаше натрупани отгоре още петнайсет години, които го състаряваха и му тежаха.
— Помниш Грег, нали? — попита той.
— Разбира се.
Кимнах вместо поздрав. Грег вдигна на свой ред ръка, но бе погълнат от работата. Изтласкваше с токове стола на колелца, за да се придвижва напред и назад, което със сигурност не бе желателно да прави на местопрестъплението. Очевидно нещо ми убягваше и имах чувството, че то се върти около паяжината, която убиецът бе нарисувал на стената на Кевин Симпсън.
— Така — отбеляза Мърсър. — Задачите. Пийт те запозна с основното, нали?
— Само с най-основното — потвърдих аз. Замълчах за момент, след това кимнах към паяжината. — За това не сме говорили.
Мърсър погледна нарисуваното. Сякаш го виждаше за пръв път.