— А, да — рече той. — Говорихме за рисунката тъкмо преди да дойдеш.
Очаквах някакво обяснение, но вместо това се проточи неловко мълчание. Мърсър не бе особено разтревожен и впи поглед в паяжината. Забелязах, че погледът му проследява очертанията и от време на време отскача настрани. Сякаш бе хипнотизиран. След това светкавицата на фотоапарата блесна отново и Мърсър мигна. Обърна се към мен и после сведе очи към часовника си.
— Добре — въздъхна той. — Хайде да се захващаме. Първият ни брифинг е в два, така че дотогава да сте се върнали в офиса или да сте си осигурили достъп до терминал. Саймън, искам всички възможни подробности за трупа. Грег, заемаш се с компютъра и телефонните обаждания. Пийт, хващай ККЛ.
— Дадено.
Мърсър го погледна.
— Знаеш ли къде се намират?
Пийт бръкна с ръце в джобовете си и погледна шефа.
— Знам.
— Който ще ходи някъде, да тръгва. Марк, остани за малко.
Пийт и Саймън излязоха. Мърсър пристъпи към мен.
— Тръгваш от врата на врата — нареди той. — Разполагаш с трима допълнителни от управлението. Чакат те долу.
— Добре.
— Да преслушаш всички къщи без изключение. Отбележи си онези, където никой не отваря, за да ги потърсиш по-късно. На първо време събери общи впечатления за Симпсън. Информация за приятели, гаджета. Какво е правел, когато не е бил в къщата.
Това бе ясно.
— Слушам, господине.
— Имало ли е суматоха — продължи той, без да ми обръща внимание. — Някакви предишни инциденти, колкото и глупави и елементарни да ти се струват на пръв поглед, които обаче може да имат връзка.
Докато продължаваше да ме инструктира, усетих, че ме обзема раздразнение. Не беше заради нещата, които казваше, ами заради начина, по който го правеше. Бе очевидно, че вниманието му е насочено някъде другаде. През повечето време погледът му бе прикован в стената зад мен. Затова просто кимах, въпреки че нямах търпение да се заема. Мърсър бе добре запознат с работата ми и според съпругата си бе останал впечатлен. Независимо от това се чувстваше длъжен да ми обясни в пълни подробности какво очаква да свърша. Може би, ако ми беше разяснил нещо повече за паяжината, нямаше да се налага да ме инструктира толкова подробно и…
Жена му, спомних си аз. Да не забравиш.
— Всякакви превозни средства, които са спирали наблизо — натърти накрая Мърсър. — И посетители. Най-вече жени.
— Слушам, господине.
— Има ли друго?
— Съпругата ви се обади. Тъкмо преди да тръгна от офиса.
Той ме погледна малко недоумяващо.
— Помоли да ви предам „не забравяй“. Каза, че ще разберете за какво става въпрос.
— Добре. Благодаря ти за съобщението.
Понечих да тръгна.
— Още нещо — спря ме той. — Напомни на екипа си, че всички трябва да приготвят звукозаписната техника. Всяка дума да бъде записана. Да няма пропуски.
Стандартна процедура, нещо, за което дори не бих се замислил.
— Добре, господине.
Сигурно не бях успял да прикрия раздразнението си, защото той леко се намръщи. Очаквах да ми направи забележка, но не се съсредоточи достатъчно дълго, за да каже каквото и да било. Паяжината на стената го зовеше и той насочи цялото си внимание към нея. Въпреки това остана намръщен.
— Добре — промълви разсеяно.
Беше забравил за мен. Слязох на долния етаж, след това излязох навън и се начумерих, щом усетих дъжда.
Може и да е глупаво, но просто не успях да скрия разочарованието си. Бях си създал образи, които нямат нищо общо с действителността. През последните няколко седмици си представях стотици пъти първата среща с Мърсър. Всеки път оставах все по-доволен, когато получавах от него признание за упоритата си работа досега. Тази моя въображаема сцена обаче нямаше нищо общо със случилото се на втория етаж. Съвсем не беше момент, достоен да бъде заснет и увековечен.
Той си е такъв, напомнях си аз. А и никога не се е чувало, че с него се работи лесно.
Спомних си какво каза момичето на рецепцията: Ще си говорим пак след седмица, бе казала тя. Естествено. Може би тогава ще съм успял да се докажа и ще съм си извоювал правото да се отнасят с мен като с истински член на екипа. Поне като с човек, който знае какво върши.
Поклатих глава, усмихнах се на решителността си и след това изтласках емоциите. Тръгнах към вана, в който ме чакаха хората от новия ми екип за разпити.
3 декември, 19 часа и 25 минути до изгрева
11,55 часът
Джоуди
Джоуди пресече бавно офиса и се настани на единия ръб на бюрото. Микаела вдигна поглед от работата си, леко изненадана, сякаш това не се случваше всеки ден и приятелката й се бе появила изневиделица.