— Добре. — Джоуди се наведе към нея и почука с химикалката по жълтите самозалепващи се листчета, където бяха написани другите поръчки. — Какво искаш? Кажи нещо ново.
Това бе ритуал, който Джоуди изпълняваше всеки ден от седмицата. Отнемаше й двайсет минути да отиде пеша до „Тео“, където вземаше сандвичите за останалите пет стажантки в офиса. След това й трябваше още толкова време, за да се прибере бавно, отново пеша.
Това за нея беше акт на солидарност към останалите редови служители. Всички до един бяха дребни чиновници в застрахователна фирма, които от сутрин до вечер въвеждаха цифрите от полици. Описването на загубите бе неблагодарна задача. На фирмата не й бе приятно да изплаща щети и затова редовите счетоводители бяха наблъскани в прашна стара стая на най-горните етажи на сградата. Все едно бяха срамна тайна, която трябва да бъде опазена далече от нормалните служители, от онези, които докарваха пари, а не изготвяха сведения за загубите. Компютрите в офиса бяха стари, клавишите на клавиатурите лепнеха, отдавна станали на петна от разлято кафе и от скъсани стари лепенки. Бюрата също бяха стари. Светлините мигаха непрекъснато, сякаш истинската им цел бе да привличат и изгарят насекоми. Нямаше радиатори, тук не влизаше дневна светлина. Влизаше се с перфокарта, излизаше се по същия начин. Джоуди оприличаваше офиса на дигитална работилница. Това ставаше в случаите, когато не можеше да се въздържи да не мисли за него.
Повечето от останалите стажанти бяха временно тук. Студенти, които след няколко седмици си тръгваха, за да бъдат заменени от други, които едва ли щяха да останат по-дълго. За разлика от тях Микаела работеше заедно с Джоуди повече от година и тя я смяташе за приятелка. Затова сега се почувства още по-гузна заради лъжите, които й наговори за вчера.
Микаела посочи бележника.
— Днес аз ще отида.
— Аха — отстъпи Джоуди. — Кажи какво искаш.
— Ти не си добре. С удоволствие ще отида.
— Добре съм, наистина. Просто ме бе хванала противната мигрена. Вече ми няма нищо. Виж.
После завъртя главата си наляво и надясно.
Виждаш ли, няма поражения.
По-голямото момиче се ухили и Джоуди се почувства малко по-добре.
Когато пристигна на работа днес сутринта, Микаела веднага припна при нея и я прегърна, бе толкова мила и приятна. По-късно, когато спряха за малко работа, за да си починат и да пият кафе, тя подхвърли пред Джоуди, че се надява Скот да се грижи добре за нея. На Джоуди й се доплака. Като че ли цялата вселена се бе наговорила да я накара да се чувства виновна, а това просто не беше нужно.
Вчера, когато се върна от дома на Кевин, тя се постара да се държи съвсем естествено — захвърли чантата си на стола, след това се тръшна на канапето до Скот. През всичкото време, докато се прибираше, се опитваше да се убеди, че това е просто една огромна грешка. Щеше да обърне гръб на случилото се, да го забрави и да продължи напред. Само че Скот усети, че нещо не е наред. Накрая Джоуди отиде в спалнята и си легна. Не искаше да е около него, за да не се разприказва.
След като се наспа, се почувства малко по-добре, обзета от нова решителност. Проблеми имаше. Трябваше да остави прахта, завихрила се в главата й, да се слегне, след това двамата със Скот щяха да помислят и да поговорят внимателно за всичко онова, което не бе наред в отношенията им. Връзката им бе поела в нежелана посока и се нуждаеше от малко помощ. Сигурно предстояха още проблеми, но не бе ли винаги така, когато двама души са от дълго време заедно. Щяха да се справят. Много скоро всичко щеше да е наред и да си казват, че усилията са си стрували.
Междувременно Джоуди не биваше да забравя, че не е редно да лъже Скот, но ако разкриеше истината, щеше да стане още по-зле. Беше й трудно и много й се искаше за известно време да остане сама. Опитваше се да намери мир и спокойствие още от първата истинска прегръдка, която получи с влизането.
— Наистина нямам нищо против да отида — повтори Микаела.
— Наистина няма нужда. — Джоуди си каза: „Да си жива и здрава.“ — Аз ще отида. Свежият въздух ще прогони и последните издихания на мигрената.
Джоуди сложи показалците си на главата като рога и погледна дяволито.
Микаела се усмихна отново.
— Глупаче.
— Да, знам. Хайде, казвай, няма да те чакам цял ден. Какво искаш?
— Ще пробвам същото, което ти ядеш всеки ден. Винаги ми изглежда добре.
— Патица в було. — Джоуди кимна и си записа. — Превъзходен избор.
— Искаш ли компания? — Микаела се завъртя на стола. — Тъкмо ще се поразходя с теб.
Джоуди й се усмихна.