— Няма нужда, сладурче. — Тя щракна химикалката, откъсна листчето и го сгъна. — Ще послушам музика и ще премисля разни неща. Благодаря ти.
Тръгна по коридора към един от задните асансьори.
Десети етаж. Първо извади айпода от чантата си. Беше с четирийсет гигабайта памет и в момента на него бяха записани над пет хиляди песни. Беше в черно и сребърно. Джоуди се влюбваше във всяка високотехнологична играчка, която видеше. Закачи го на колана на дънките си, а дистанционното пъхна в джоба на якето. Слушалките покриваха ушите й. Тя включи музиката, чу далечно пиукане и зачака дигиталната фонотека да се задейства.
Шести етаж. В асансьора осветлението не беше достатъчно добро, за да можеш да си оправиш грима, въпреки това тя се вгледа в отражението си. Резултатът бе смесен. Понякога й се струваше, че е хубава, ала днес си каза просто че става. Тънка тъмнокестенява коса, вързана на опашка, един измъкнал се кичур. Тя дръпна ластика, задържа го в уста, приглади косата си и отново я стегна. След това провери грима си, който в повечето случаи бе символичен.
Втори етаж. Светлината придаваше кехлибарен оттенък на кожата й. Направи няколко смешни физиономии в огледалото, докато чакаше асансьора да спре на първия етаж. Накрая се усмихна на отражението си. Не беше точно приятелска усмивка, но поне наподобяваше.
Не си най-лошият човек на този свят. Най-обикновен човек си.
Вратите звъннаха и се отвориха към заден коридор, близо до фоайето. Тъкмо излизаше, когато усети вибрацията в чантата си и спря между радиатора и пожарогасителя, за да си извади телефона.
Бързо, бързо, бързо.
На екранчето пишеше „1 ново съобщение“ и тя го извика. Беше от Скот. Чакаше го цяла сутрин, но вместо да прочете какво й е написал, тя върна непрочетения есемес и се зае да пише нов. Телефонът й помнеше написаните текстове и тя бе подготвила есемеса преди време. Не беше нищо особено, почти безличното „как си, надявам се денят ти да е минал добре, обичам те“. Есемесът се появи на екрана и тя го изпрати. Представи си как Скот го получава у тях и как четат съобщенията си по едно и също време.
Чак сега извика неговия. Беше почти същото като всеки ден, не много по-различно от онова, което тя му бе написала. Усмихна се на броя целувки, които й бе изпратил, стана й малко тъжно. След това заключи клавиатурата на телефона и го пусна обратно в чантата.
Друг ден би му написала втори есемес почти веднага. „Какво съвпадение, да си изпратим есемеси по едно и също време. Великите умове мислят еднакво.“ Само че сега нямаше сили да се занимава. Малката инжекция изкуствена магия, която бе сложила, й се стори още по-голяма лъжа от обикновено.
Вместо това отново пусна айпода и закрачи през фоайето.
В момента, когато Джоуди излезе на оживената улица, айподът бълваше оглушителна музика. Няколко човека се обърнаха след нея, очевидно не можеха да си обяснят какво се опитва да причини на слуха си. Не им обърна никакво внимание, насочи поглед нагоре, подразнена от времето, вдигна качулката и зави наляво. Познатият път водеше към покрайнините.
Тази обедна почивка бе заредена с лошо настроение. Цялото небе приличаше на онези смогове, които се събират над индустриалните зони, толкова сиви, че скриват дори обикновените облаци. Докато се отдалечаваше от центъра, дърветата потръпваха от студ при всяко докосване на дъжда. Хората по улиците бързаха, свили рамене, а лицата им изглеждаха разкривени от студ. Всеки крачеше по-бързо от обикновено. Тъжен ден, да свършва по-бързо.
За Джоуди, затворена в офиса по осем часа, всеки ден бе тъжен. Това бе един от мотивите толкова много да държи на обедния си ритуал. През последните две години научи, че музиката е най-добрият начин да се откъснеш от всичко, да си създадеш свое собствено пространство. Ако я надуеш достатъчно високо, няма нужда да мислиш за нищо друго освен за песента, която кънти в ушите ти. Потискащият истински свят изчезваше. Дъждът нямаше значение, гадната сутрин и още по-гадната работа ти ставаха напълно безразлични. Дори неугледният тъп град, в който живееш, не изглеждаше толкова зле. Това бе истинската причина да изяви желание да ходи за сандвичи през обедната почивка, а не защото страдаше от излишен алтруизъм. Така имаше възможност да контролира живота си, без да се налага да бяга от него.
Джоуди не обичаше следващата песен — някаква досадна балада, която сигурно се бе промъкнала в записите, когато е била в добро настроение. Щракна с дистанционното, за да я прескочи. Започна по-тежко парче. Така вече беше добре.
Само че днес се оказа по-трудно от обикновено да избяга от мислите си. Независимо за какво се опитваше да разсъждава, все се връщаше към Кевин и Скот и онова, което рискуваше да загуби заради вчерашните си глупости.