Джоуди прескочи още една песен. След нея още една.
Няколко секунди по-късно, докато се опитваше да намери парче, което й се слуша, тя стигна до края на запустелия парцел. Предполагаше, че ако някой го погледне отвисоко, сигурно ще му заприлича на язва върху земята. На неугледно петно, лепнато край главния път. Беше засипано с чакъл, сред който тук-там бяха избуели жилави храсти и тънки дръвчета. Около Деня на влюбените тук идваха туристи с каравани, а понякога се настаняваше цял панаир. През останалата част от годината хората ползваха парцела за паркинг или разхождаха кучетата си из него.
Пътят заобикаляше пустеещото място, но тогава вървенето ставаше доста дълго. Много по-лесно бе да го пресече. Скот щеше да се притесни, ако знаеше откъде минава всеки ден. Джоуди обаче смяташе, че дори когато нямаше жива душа, човек пак беше в безопасност. Мястото се намираше съвсем близо до пътя. А и тя отдавна вече бе научила, че онова, което човек не знае, няма начин да го нарани или притесни.
Джоуди се наведе под старата ръждясала бариера и забърза. В далечината се виждаха общинските жилища — сиви еднообразни сгради. Зад тях беше гората, а назад се мержелееха планините. Както и останалата част от града, кварталът изглеждаше мокър и унил. Щом влезе в празния парцел, денят й се стори още по-мрачен, отколкото досега. Земята бе побеляла от студа. А и тук беше сборният пункт на всички ветрове. Леденостуденият вихър жулеше. Поривите му непрекъснато я блъскаха.
Беше по средата на парцела, на пътеката между два стари храста с голи клони, когато чу звука. Нещо се промъкна в музиката, която слушаше, глас, който нямаше работа в парчето. Натрапникът идваше от истинския свят и звучеше като сирена. Сигурно някъде в далечината минаваше линейка или полицейски патрул.
Спря музиката с дистанционното. Песента секна, ала звукът си остана.
Плачеше бебе.
Джоуди спря, по-уплашена, отколкото трябваше. Тилът й настръхна. Огледа се, но наоколо не се мяркаше никой — нито отзад, нито отстрани. Неочаквано колите на пътя й се сториха много далече. На мястото, на което тя бе застанала, се чуваше единствено плачът на бебето и барабаненето на дъжда.
Настръхна цялата. Плачът идваше отдясно, от другата страна на храстите. Не се чуваше глас на възрастен. Нямаше никакво шумолене, нито пък движение. Освен храстите, които се накланяха при всеки порив на вятъра, парцелът бе напълно безлюден.
Дъждът се усили и бебето ревна още по-силно. Гласът му приличаше на будилник и включи заложен в нея инстинкт. Направи крачка към храстите.
— Ехо?
Никой не отговори.
Джоуди мигна, за да паднат полепналите по миглите й дъждовни капки, и направи още една крачка към храстите. Искаше да провери какво става, ала нещо я задържа. Ами ако отиде и открие бебето и майката? Хората не обичат непознати да им се натрапват, защото това е равносилно на намек, че не са достатъчно добри родители. Затова се поколеба за кратко, ала плачът стана още по-силен. Вече приличаше на форсиран двигател на автомобил и тя си каза: „Майната ти, ако си там, наистина не те бива за родител.“ Отново пристъпи към храстите.
— Ехо? — провикна се отново тя. — Ей. Ехо!
Отговор нямаше.
Тук бе кално, острите клони я издраскаха и закачиха кабела на слушалките. Трябваха й няколко секунди, за да мине.
Между храстите имаше вдлъбнатина. В нея Джоуди видя източника на писъците, положен в калта като изоставена кошница за пикник. Бебето бе увито в розово одеяло, лежеше по гръб и ревеше гневно. Лицето му изглеждаше съвсем мъничко, като розова пъпка.
— Господи — въздъхна Джоуди. — Горкичкото.
Бързо свали слушалките на айпода и ги пъхна в джоба. Просто не можеше да повярва. Подобни неща се случваха единствено във филмите. За такива находки пишеха във вестниците, а ето че се случваше и на нея. Някой ужасен човек бе изоставил бебето си на студа под дъжда. Досега Джоуди не бе смятала, че майчиният инстинкт у нея е силен — никога не знаеше какво да прави с бебетата, които срещаше. Сега обаче, без да се поколебае дори за секунда, тя се наведе, за да поеме розовото вързопче в ръце.
В мига, в който го притисна до себе си, усети, че телефонът й вибрира до бедрото. Беше пъхнат в чантата. Бе получила нов есемес.
Не точно сега, Скот, помисли си тя и погледна надолу.
С крайчеца на окото си забеляза мъжа, свит в храстите от дясната страна. Досега бе стоял напълно неподвижен, но ето че тръгна към нея. Първата мисъл на Джоуди бе: Това е бащата, но в следващия миг зърна лицето му и разбра, че греши. Почувства се объркана. Бе нахлузил розова маска на дявол — огромни очи, кичури провиснала черна коса. В първия момент остана толкова шокирана, че не помръдна от мястото си. Това бе достатъчно за нападателя.